За нея разказва в дневника си Хаджи Боне Петров – заможен българин от село Герман, който е имал кръчма на Солни пазар и е бил член на тайния революционен комитет в София.
„Подире нещо около един месец, пак се завърна Левски в града ни, когато тогавашния софийски мютесариф Есад паша правеше сватба (обрезание на неговите двама сина) и беше поканил по-първите граждани, между които бях поканен и аз сос двама още нашенци (членове на тайния комитет: Тодор Пашов и Димитър Хаджи Манев).
В това време, като се намираше Левски между назе, казахме му:
– А бе, бае Левски, хайде да отидеме сос тебе на пашовата сватба. Турците в конака сега всички са заети с пиршеството около сватбата, няма да те познаят, ще минеш като учител в града ни.
А той човекът се поколеба малко, най-сетне се съгласи.
И така – отидохме на пашовата сватба. Там имаше доста добри печени агнета и други разни добре наготвени ястия, хубава ракийка с разни мезета, вино от най-хубавото, а всичките чиновници слугуват, принасят яденето и прочие. Други посипват на гостите да се мият, носят кърпи за бърсане. Кьочеци, турски свирачи, циганки и цигани, играчи и играчки, в пълната смисъл на думата увеселение по турски обичай.
И нашите милости с бая ти Васил Левски, когото турците по това време търсеха под дърво и камък – ядеме, пиеме и се веселиме на пашовата трапеза!
Като се свърши вечерята, устрои се в двора на конака една машала със запалени огньове, за да е светло и захванаха да се борят пехливани по турския обичай.
Ние, гостите излязохме да гледаме заедно с пашата и чиновниците – и българи, и аги, колкото имаше там на увеселението.
Есад паша седна на балкона да гледа, а наш Левски стои до самия него и гледаме пехливаните как се борят. И това трая близо до съмване, но преди да свърши тая турска комедия, ние, тримата комити и Левски, си отидохме, догде не е избеляло въжето (демек догде не са ни хнанали и избесили).
Като влязохме в казиното на Трайковича, поседнахме си малко, поразсмяхме се на турските церемонии и обичаи, и на нашето щастливо, и пълно с веселба преминаване на тази турска сватба, и си отидохме всички по домовете, като оставихме Левски да си поспи.
На сутринта го изпратихме, а той ни даде наставления и си тръгна за Враца и Орхание. Това всичко беше на 20 юлия 1872 г.“
А внукът на Хаджи Боне Петров допълва:
„Колкото и да е описан просто тоя истински факт, читателят не може да си го представи ярко и да изживее дълбоката му смисъл: Апостолът, за чиято глава са давали крина злато (около 15 килограма!!!), дирен из цяло Софийско, – рамо до рамо със сфийския мютесарифин Есад паша, в конака му, в ръцете на цялата турска администрация и стража… Какво безстрашие и дързост!“
Списание „Сердика“, 1939 г.
Светозар Генов
РОДЕН КРАЙ