ГОДЕЖЪТ НА СУЛТАН МУРАД И КНЯГИНЯ ТАМАРА ШИШМАН

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

ГОДЕЖЪТ НА СУЛТАН МУРАД И КНЯГИНЯ ТАМАРА ШИШМАН

Няколко месеца след смъртта на баща ми ,царя, в Търнов пристигнаха двама пратеници на Османския бейлик и след като почетоха скръбта на семейството ни по достолепен и сдържан начин, съобщиха на младия цар Иван Шишман, че емирът Мурад, когото приближените му титулуваха султан, приятел на покойния Иван Александър, вече бил установил шатрата си в Ямбол и искал да знае, дали царевият наследник ще продължи да уважава волята на почиващия в мир свой отец и дали би приел като законни новите граници на разрасналия се Османски бейлик – Тракия от Ямбол до морето и черноморските градове южно от Одесос.
Датата беше 11 август 1371 година. След като разговорите стигнаха до полагането на подписи и подпечатването им с червения царски печат, по-старият от султанските пратеници – Йозер Салман – мъж, среден на ръст и на възраст, но с пронизителния поглед на опитомен рис – застана пред царя, кръстоса длани на гърдите си, постоя така в дълбок поклон и накрая изрече:
„Негова небесна чест Мурад Худавенгидяр ( Богоподобни) , султан и гаази, син на гаази, граничен владетел на небосклона и герой на света днес предлага сърцето си на най-красивата и затъмняваща слънцето княгиня на Търновското царство нейно величие Тамара-Мария Шишман, като оставя в ръцете й своето име и чест, а в нозете й полага своя неустрашим меч…”
Настана такава тревожна тишина, като че някъде наблизо бе станало нещо опасно и всички очакваха връщането на пратеник, който да потвърди или отрече новината. Видях как изпъкналите очи на Шишман още повече се уголемиха, както ставаше винаги, когато той не можеше да вземе решение.
„ Светли царю, да оставим нощта да осени с мъдростта си младото чело на ваше царско величие… и с обнадеждено сърце да дочакаме сутринта, когато ще бъдем озарени от вашия, надяваме се, благосклонен отговор…”
Царят покани гостите на вечеря в стария дворец, а ние с царицата, моята мащеха, се затворихме в нейната спалня, хванахме се за ръце и седнахме една до друга, без въздишка, без сълзи, някак си без живот. Нямахме други думи, освен „Да” и „Не”. Аз лично си представях, че се намирам на моравия пазар в Търнов, където ставали посичанията на еретици и престъпници, и даже усетих шията си положена върху кръглия пън в очакване на секирата…
Нейно величие ме гледаше умолително.
„Ако бях твоя майка, щях да …”
Погледнах я с отворена уста подобно глух, който с всички сетива се опитва да долови какво му казват.
Наведе глава и бе ясно, че нямаше смелост да изрече онова, което мисли. Бледото й като перуника лице изглеждаше неуместно красиво за случай като този, но големите й тъмни очи излъчваха молитвена светлина.
„ …щях да ти кажа, че сега… цялото Търновско царство е… на колене пред тебе…”
Прибрах се в спалнята си и дълго си говорих наум с баща ми. Когато бях малка и обичах да си играя с брадата му, той ме прегръщаше и казваше, че съм неговото най-безценно съкровище.
Дълга беше онази нощ. Струваше ми се, че животът ми свършва и аз преживявам последните си часове . В главата ми се тълпяха и се пресичаха картини от различни времена и събития… Но повече от хората, с които бях пораснала и които обичах, ги нямаше: мама, Смил, двама от братята ми, Костандо, Ерна… Сама съм. И спомените ми са повече от надеждите. А защо трябва да съм жива? Заради какво? Кому съм потребна, щом дори на себе си не съм нужна… В оня момент си казах, че ако ей сега над главата ми тресне гръм и светкавица ме прониже, няма да съжалявам за нищо…дори ще бъда благодарна на небесата, че са ме отървали от съдбата ми…
И тогава…– о, какъв смешник си ти, душо човешка! – ми се поиска в сетния си час да съм облечена в най-хубавите си дрехи…И, боже!, скочих като при пожар, отворих всички шкафове и сандъци в дрешника, извадих от там свилени ризи, копринени туники със златни бодерии, алени далматики, хламиди от кадифе и фина камилска вълна – натрупах ги на леглото и до сутринта ги прегръщах, обличах, събличах, притисках ги към тялото си, вдишвах мириса им, въртях се из стаяха , за да чуя шума на надиплените си поли, застоявах се пред огледалото, танцувах, усмихвах се, приемах поклони на невидими поданици и възторжени погледи на млади принцове…
Накрая прибрах дрехите, затворих капаците с усещането,че големият празник е свършил и току-що съм изпратила последните гости…
Седнах направо върху килима, прегърнах коленете си и попитах – неизвестно кого! – „Ами сега?”.
И сама на себе си отговорих: ” Твой ред е, княгиньо Шишман!”

Когато на сутринта застанах пред Йозер Салман облечена в бяла туника, с червена далматика и с княжеската си корона, аз имах силата да отговоря от името на Търновското царство – на гръцки:
„Чрез вас, премъдри пратенико – до сияйния султан Мурад Худавенгидяр с благодарност за високата чест , с която неговата светла воля ме е отличила. С отворено сърце и душевен трепет приемам превисоката роля, повелена ми от моя Бог и, като вярвам, че Той няма да ме изостави, нито аз ще се отрека от Него, свеждам покорно глава и прегръщам отредения ми жребий като най-щастлива съдба. Високата чест, с която съм отличена, ме задължава да се явя пред бъдещия мой повелител достойна за волята му! Най-съкровеното мое желание е, да мога в часа на благословената от всички небеса наша среща, аз да му кажа на неговия роден език: „ Богоподобни, макар да знам, че слънцето изгрява за всички, аз вярвам, че то свети само за тебе!” Моля, донесете до свещения слух на Худавенгидяр моето покорно желание с помощта на изпратени от него учители аз, за нужното ми време от поне две години, да науча четмото и езика на предците му, на който език ще мога всяка сутрин да му казвам: „Бъди дълголетен като светлината, повелителю мой!”
Пратениците изглежда са очаквали благосклонен отговор, щом Йозер Салман отвори блестяща кутия, извади оттам клонка напъпила роза, изкована от злато и като сложи лявата ръка на гърдите си, с дясната ми подаде султанския знак, заместващ нашия годежен пръстен.
„Аллах беше с нас тези дни! Приемам всяко искане на пресветлата княгиня , а от този час нататък наша още по-светла годеница…”
Поех подаръка без какъвто и да е ответен жест, само – в нарушение на всички дворцови правила – се взрях в очите на пратеника…тъмни очи с остър поглед : „Враг или приятел?!” Той се поклони и заднишком се върна на мястото си.
Притиснах розата до гърдите си. Усетих как всичко ме боли, като че съм минала през себе си с кални обуща – прегазила съм се, а сега душата ми се връща да разчисти щетите…
Това можах да направя тогава за моята България: да отсроча опасността с две години и така да дам време на тримата български владетели – Иван Шишман в Търново, Иван Срацимир във Видин и далечния ни братовчед Иванко Тертер в Карвуна – да се разберат, да се обединят и да спрат настъпващата напаст…

 96 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.