Биография на Мерсия Макдермот

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Британската българистка и историк, писател Мерсия Макдермот на среща в дома си с Иван Тренев – 2017 г.
„Името ми е Мерсия. То има географско значение и на англосаксонски означава „граница“ или жена, която живее на границата между две държави( Англия-България, Карлово-Благоевград). Историята гласи: Царство Мерсия е било англо-саксонско царство с границата между Келтския Уелс между Ⅳ и ІХ век.

Родена съм в четвъртък и според народното вярване, децата, родени на този ден, пътуват много, отиват надалеч. Първото ми голямо пътуване е станало, когато съм била бебе на година и половина и сме отплавали за Китай с параход “ Македония“. Стъпих на българска територия – в дипломатическото представителство в Лондон – българското посолство – за изпращане на младежка бригада, която на следващия ден замина за „Копринка.“ Денят беше 18.07.1948 г., рожденият ден на Васил Левски, за когото все още нищо не знаех. Получих докторска степен през 1979 г. за книгата ми за Гоце Делчев, която излезе първо в Англия през 1978 г. Почетен гражданин съм на Карлово и Благоевград. През 1987 г. бях поканена да участвам в групата, която посреща официални гости на тържествата по случай 150 -годишнината от рождението на Васил Левски. Бях домакин, а не гостенка-каква голяма чест! Чуждестранен член съм на Българска Академия на Науките от 1987 г.

Ордени: „Кирил и Методий“, Орден на Розата, Орден на Народна Република България, Мадарски конник.

Струва ми се, че първата ми среща с читателите на Васил Левски е била в Македонския дом през 1973 г. Не знам на колко срещи съм била след това, но те са стотици, може би дори хиляда. От Видин до Крумовград, от Петрич до Силистра, в читалища, училища, институти, големи заводи. В малки цехове за жени в далечни Пирински и Родопски села. Една от най-незабравимите ми срещи беше във Войнягово. Цялото село присъстваше, получих много подаръци и безброй цветя, вклчително около 500 кокичета, подарени по пет, по десет от децата. Като излизахме от Залата към мен се приближи една жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка и ми подари най-голямата и червена ябълка, която някога съм виждала в живота ми. Сподели, че като бедна вдовица нямала какво друго да ми подари. Все едно, че Баба Гина( Майката на Васил Левски) ми я подаряваше. Един път, когато се качих в трамвая в София, ватманът стана и ми целуна ръката в знак на благодарност за книгата ми за Васил Левски. Друг път, когато минавах покрай паметника на Апостола, друг ватман слезе от трамвая, остави пътниците, за да ме попита за мнението ми по спора между Хайтов и Генчев за гроба на Васил Левски. Веднаж един човек тичаше след трамвая от спирката на Халите, за да ми целуне ръката на следващата спирка. Моите приятели Анчето и Илия ме изпращаха тогава. Непознати хора често ме спираха на улицата, за да ме питат за нещо, свързано с Васил Левски, за да изразят своята благодарност за книгите или за да ми подарят цветя. Един от най-вълнуващите случаи беше, когато една непозната жена в превозно средство ми каза, че след смъртта на нейния син, намерила утеха в четенето на книгата ми за Васил Левски.

Заради Васил Левски имах много „привилегии“ в България и получих всякаква помощ от различни хора – от министри до най-обикновени граждани. Понякога животът ми приличаше на този на принцеса от източните приказки. Понякога непознати хора ме спираха на улицата, разказваха ми за проблемите си и търсеха от мен съвет. Помня, как учениците ми обичаха Васил Левски. Най-палавите момчета, които обикновено си приказваха в час и не ми даваха да преподавам както трябва урока по английски. слушаха внимателно, когато им разказвах за Васил Левски. Веднъж ги попитах дали, за да има тишина в „този клас“, трябва да има разказвам само за Левкси. Всички в един глас отговориха утвърдително. Понякога много ми тежеше отговорността да бъда така свързана с Левски. Дано имаше и има полза от цялата работа!“

Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в град Плимът, важна военоморска база в Англия. Баща й Джесфри Адзхед е военен хирург, майка й Олив Адзхед е била учителка преди да се омъжи. Едва навършила година, баща й заминава със семейството си в Китай – в град Уей -хай-уей и като директор в продължение на три години управлява местната болница на военоморската база. Мерсия научила китайски език и превеждала на родителите си, в случаите, когато се налагало. Вече на 5 години, тя се връща с родителите си в Англия. Малкото момиче се среща с родителите си през 1932 г. и не след дълго баща й се пенсионира и се установяват в село Дитчлинг, недалеч от град Брайтън – графство Съсекс. Мерсия продължава да ходи да се учи в местното училище. На 11 годишна възраст през 1938 г. тя, както и всички останали момичета от по-заможни семейства постъпват в така наречените „публични училища“ – частни интернати, за да получат подобаващо на тяхното социално положение образование.

Само след година, поради избухването на Втората световна война прелитащите вражески смаолети свързват Мерсия с размисли за войната и сложните политически взаимоотношения между народите. В ранните години е чувала само отрицателни оценки за Съветска Русия, а сега, по време на войната, всички започнали да се възхищават от новия съюзник, от „героизма на Червената армия“. Съветската страна била толкова на мода и почит, а популярността на Сталин така голяма, че „обикновеният народ“ го наричал чичо „Джо“. Мерсия само мимоходом е чувала за идеите на социализма. Девойката чете английски комсомолски вестник, води преписка с един от редакторите на вестника – виден деец на английската компартия, запознава се с идеите на социализма и се записва в комсомола. „Много ми харесва идеалът и теорията, и ги приех като свое верую“ – четем в спомените й. В наши дни продължава да е твърдо убедена: “ Само социализмът ( истинският социализъм) може да осигури на всички хора, от всички страни това, което им е необходимо за един хубав живот, материално и културно богатство.“ Героите от нейните книги са водели “ борба за свобода и благоденствие“ и примерът им може да вдъхновява и да помага на нови поколения „борци“.

Директорката на колежа имала слабост към самостоятелно мислещите, оригинални и нетривиално възпитаните ученички. Проявяваният интерес към предмети извън училищната програма тя намирала за особено отрадно и нетипично явление и поощрявала ученичката си от Дитчлинг в усилието й да учи руски език. Есента на 1945 г, Мерсия е студентка в Оксфордския университет( колеж „Св. Ана“) и веднага след първата година се прехвърля в основна специалност „Руска филология“. Студентските години, както за всеки един младеж, така и за младата русистка, са съществени при формирането на интересите, възгледите, представите за бъдещето, а в нередки случаи и в изграждането му. В следвоенна Англия е имало много леви настроения. Ляво ориентираните студенти в Оксфорд не са били изключение. Съществувал е един студентски социалистически клуб, който обединявал комунисти, лейбъристи, тротцкисти, анархисти и през 1947 г. тя става негов председател. Посещавала е конгресите на английския национален съюз на студентите, а през 1946 г. учасва като делегат от Оксфорд в Учредителния конгрес на Международния съюз на студентите в Прага. Там за първи път се среща и бщува с българи. “ Понеже знаех руски, можехме да си говорим – пише Мерсия – и бях по-близка с тях, отколкото с други делегати.“ С помощта на Националния съюз, Мерсия заминава на студентска бригада в Югославия. Там се запознава с много чуждестранни студенти, включитлено отново с български. Един от добрите й бъдещи познайници е бил Павел Матев. Българите ни впечатляваха със своя ентусиазъм – споделя тя. През 1948 г. “ както сама се изразява, „най-после бях бригадирка в България“. Английската студентска бригада „Майор Франк Томпсън“ е била разпределена да работи на язовир „Копринка“( Георги Димитров). Английските бригадири успяват да се срещнат с тогавашния министър председател Георги Димитров. Водят интересен разговор, който тя никога не забравя. Запознанството й с шотландския бригадир Джеймс Томас Макдермот, наричан Саша прераства в трайна връзка и в края на годината тя се омъжва за него( 31.12.1948), а четири години по-късно се ражда дъщеря й Александра. През 1964 г. те се разделят. Мерсия Макдермот решава да се посвети на България, макар първата й любов да е Русия. Бъдещата българистка започва да изучава български език. Основаното по време на младежките бригади Английско-българско дружество също е било притегателен център в допълнителните й занимания. В това дружество е имало танцов състав на „хора и ръченици“, където тя е ревностна участничка. Благодарение на тази активност през 1957 г. тя е включена в делегацията, която ще посети нашата страна. Изпитва огромна радост да се срещне отново с България, където е оставила частичка от своя труд. Язовирът вече е готов, а когато включила лампата в хотелската си стая в Стара Загора, силно я развълнува светлината, защото знаела, че тя идва от „нейния“ язовир. След като се завръща в Англия, бъдещата българистка оглавява през 1958 г. нова Английско-българското дружество и е негов председател до 1973 г. Изнася беседи, лекции, доклади пред различни клубове, организации и дружества, разпространява и разширява сред по-широката общественост знанието за България, българите и тяхната култура. Естествено място в тези публични изяви намирало, разбира се, делото на Кирил и Методий, за което мнозина англичани знаели малко. Направените с любов диапозитиви винаги съпътствали докладите и заедно с прочетения текст показвала касотата на българската природа и бит. Мерсия Макдермот упорито проучва българската история и написва научно-популярна книга, която за съжаление не е публикувана цялостно.( А HISTORY OF BULGARIA 1392-1885. GEORGE ALLEN AND UNWIN 1962 ). В българската история я пленява образът на Васил Левски. През юни 1962 г. Мерсия посещава град Карлово – родното място на Васил Левски. Следващата година вече е преподавателка в Английската гимназия. Град София й прави впечатление с чистотата и спокойствието си. Мерсия създава много приятелства – едно от които е с Пенка Касабова – сестрата на Гео Милев. Тя се среща с много историци, художници и потомци на Васил Левски. Мерсия Макдермот често казва: “ Хваща ме яд, че вие, българите не изтъквате какъв велик, световен революционер е Левски.“ Тя все повече опознавала неговата душедност и светоглед, а след завръщането си в Англия( 1964) продължава упорито да работи над книгата. През м. февруари 1966 г. Макдермот изпраща от Лондон поръчаната от редакцията на вестник “ Народна армия“ статия за Васил Левски – „Мястото на Левски в българското и световното революционно движение.“ Мерсия пояснява „… за чужденците, чули името му за първи път, обикновено трудно е да повярвт, че той наистина е съществувал. Те казват – продължава авторката – че такива чисти и светли личности можем да срещнем само в приказките. „Левски наистина притежава всички качества на приказен герой“ – пояснява тя. Мерсия твърди, че изградената нелегална организация в немалка част в Българско е – „една от най-забележителните по рода си, а Васил Левски е единствен по рода си.“ Темата й за несъпоставимостта на Васил Левски с други личности на революционната мисъл и практика се откроява още повече със следните разсъждения: Георги Раковски е сравним с Джузепе Гарибалди, Христо Ботйов с Шандор Петьофи, „НО НАПРАЗНО ЩЕ ТЪРСИМ ВТОРИ ЛЕВСКИ В ДРУГИТЕ НАРОДИ.“ В резултат на системен труд книгата за Васил Левски е готова през 1967 г. Отпечатана в Лондон, книгата е първата биография на Васил Левски от английска авторка на английски език. Пресъздаденият образ на Васил Левски съвпада изцяло с историческия му образ и това покритие е сред най-ценните качества на биографията. В написаното трудно може да се открие дори най-малка разлика между реалния образ на Левски и описания в книгата. В Лондон приветстват младата книга за толкова съдържателната й книга. Книгата се появява на българския пазар, но е изкупена за кратко време и се наложило да се преиздава през 1973г. и 1977 г. Стотици българи стават почитатели на Мерсия Макдермот и с възторг наричат „английската“ биография на Апостола – „най-хубавата книга за Левски.“ През 1973 г. Макдермот идва отново в България за дълъг период. Сред предпочитаните й занимания е преподаването в Английската гимназия. И днес нейните ученици говорят за нея с топлина и преклонение. Мерсия Макдермот пита сама себе си – “ Какво е Левски“. И отговаря – „Чудото на България, нейното най-голямо съкровище и най-скъпоценният й дар за човечеството.“

Последните й години от пребиваването в България са изпълнени с активност и размисъл. Раздвоение в мисленето и критиката тя приема сравнително спокойно. Винаги се е съгласявала с критиките и неуредиците в тогавашния строй. но убедено казваше: „Така е, лошо е, несъвършено е, но не знаете, колко по-лошо е капитализмът…“ Мерсия Макдермот напуска България в началото на м. юли 1989 г. и се връща в родината си, където продължава да разказва за истинската България. В крайморския град Уординг, където живее понастоящем, изнася беседи пред членовете на разни местни групи и клубове.

Две от беседите за България са й особено скъпи. В едната прави съпоставка между „сегашната“ и „предишната“ България и независимо от недостатъците и недоразуменията на предишното общество, намира България, в която е живяла далеч по-привлекателна и примамлива. Показва различни български шевици, носии, чорапи, престилки, везани колани, бродерии, занесла със себе си в Англия заедно със спомена на „културно наситената“ България. През 1995 г. повечето от тях тя подарява на Музея на човечеството – етнографския отдел на Британския музей. Макдермот споделя: „Реших да подаря моята българска колекция на Британския музей, тъй като там има специалисти в съхраняването на кожи и текстил. Освен това там работят учени, които изследват културната история на народите., така че през тях повече хора ще могат да се порадват на голямото майсторство на българката.“ През 1998 г. е отпечатана новата й книга „Български народни обичаи.“ Напразни са нейните усилия да намери издателства за готовите ръкописи и страда от това, че не може да издаде книгата си за Димитър Благоев, написана преди да напусне България, преведена на български и „изгубена“, както тя деликатно се изразява.“ Във връзка с честванията на Илинденско-Преображенското въстание през 2003 г. Мерсия Макдермот е поканена от Института по история на БАН да вземе участие в международната научна конференция. Още с пристигането си тя ми даде своя златен медальон, в който десетилетия носеше образа на Апостола Васил Левски с кичур от косата му, подарен от неговия сестрин внук Бочо Загорски. Със следната заръка:“Предай този скъп за мен медальо в Карловския музей.“ Там му е мястото! Днес той е в родния град на Апостола!

На конференцията Макдермот се представи с „Размисли за свободата, справедливостта и помирението“. „Когато пишех книгите си по български теми – започна словото си Мерсия Макдермот – главната ми цел не беше толкова да открия нови факти, колкото да осведомя моите сънародници за важни моменти от историята на България, включитлено истината за българщината в Македония“. Тя припомни моменти от въстанието, които са пример за великодушието на въстаниците, за техния дълбоко демократичен и хуманен светоглед, за Ботевския им интернационализъм. Според нея светът има нужда от „Илинденските българи… от такива далновидни българи, за да се превърне от арена за вражди и отмъщения, в едно поле за културно съревнование между народите, както е казал Гоце Делчев.“

Това е Мерсия Макдермот. С основание учени от различни поколения и области високо я ценят и с убеденост твърдят, че „от 100 години не сме имали такава приятелка“, а други са още по-категорични: „Каквато и положителна оценка да дадем за Мерсия, каквото и да кажем, все ще е недостатъчно.“ Да, наистина това е тя! Това е тя: прекрасна българистка, ревностна поклонничка на историческите факти, авторка на чудесни книги за нашата страна, вдъхновена и възторжена радетелка на България

( Ана Райкова)

БИОГРАФИЯ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ – АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА

Жорж Нурижан: “ ВАСИЛ ЛЕВСКИ – НАЙ-БЛЕСТЯЩИЯТ КАМЪК ВЪРХУ ОГЪРЛИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА И ЕВРОПЕЙСКА НАЦИОНАЛНА ГОРДОСТ“.

Дейността на Апостол Павел във вътрешността на Балканския полуостров е записана в „Послание към римляните“ и в Коментариите за него от Теофилакт Охридски – Архиепископ Български ( 1089 – 1126 ). Апостол Павел казва: “ … тъй че разпространих благовестието от Йерусалим и околностите дори от Илирик“. Илирик е покрайнината на това, което днес се нарича България!

Десетилетия разкопки и противоречивите им тълкувания правят опити да убедят хората, че гръцкото градче Филипи е мястото, където Апостол Павел полага основите на Първата християнска община в Европа!

В т.н. „Епископски списъци“ на Пий Бонифаций се съдържат никога несъществували епископи, но тези списъци съдържат цяла поредица от действителни църковни глави на Пловдивската ( Филипополис) митрополия.

С тези кратки слова се изтъква защо Църковните въпроси и тяхната истинност са в Основата на древната човешка история и цивилизация.

Българският град Филипополис, където Апостол Павел основава Първата християнска община в Европа и покръства първата жена Лидия, е подменен в исторически план с градчето Филипи в Гърция, и е премълчавана измама до днес!

Тези уводни думи са необходими ,за да се убедим ,че мисиите на велики български мъже – Георги Раковски, Васил Левски и Христо Ботев – са отдавали внимание на църковната дейност сред масите за значението на националното самосъзнание и отстояването му.

Васил Левски не е бил отшелник, монах, затворил съществуването си в килия, без връзка с народната съдба и горест. И тримата велики българи до края са били с истината: на църквата – духовен обединител на народа и на църквата – опиум за народоподчинението на господстващо управление.

Васил Левски се ражда лятото на 6 юли 1837 в Карлово с името Васил Иванов Кунчев. Малкият Васил слуша приказките на баба си и я моли да му разказва отново и отново за Иван Златоуст, въпреки че устните на всеки човек не могат да бъдат от злато! Баба му разказва легендата как християните събирали пари за най-голямата невиждана камбана, но Иван нямал пари да даде и отрязъл устните си с ножица, хвърлил ги в разтопената сплав от благородни метали като мълвял името на Бога и издъхнал. Едва 7 годишен, будното дете Васил Левски е принуден да помага в издръжката на семейството след смъртта на баща си в 1851 г. Майка му денонощно предяла вълна на чужди хора. След Кримската война 1853г на семейството умира най-малкото дете – момиченце. На 15 години майка му го дава доверчиво на брат си Хаджи Василий, който обещава да го образова. Но, вуйчото поискал Васил да заплати уроците си по църковно пеене при Райно Попович. Момчето ходело и събирало подаяния за църквата. Именно тогава започва да осъзнава, че има различни църковни служители. В 1855 г. управата на Хилендарския манастир премества Хаджи Василий в Стара Загора, а с него се прибира и Васил Кунчев. Обещанието на вуйчото да прати Васил да се учи в Русия така и не се случва. През 1859 г. в град Карлово пристига митрополит Паисий от Пловдив. Той въвежда йеромонах Василий в архимандрит. Паисий ръкополага и монах Игнатий в дякон. Васил Левски, обаче, разочарован от недобросъвестни постъпки на духовни служители и след последвалата разпра с вуйчо си, се завръща при майка си. Той иска да учи. В 1861 г. се запознава с минаващия през Карлово Иван от Татар Пазарджик. Иван му казва: “ Не се бави. Тръгвай към Дунав, оттатък са много братя, готови да умрат за Свободата.“ На 3 март 1862 г. Васил изчаква полунощ в църквата Св. Богородица и с коня на вуйчо си през посипания със слама и боклук двор на църквата препуска в Пловдив, за да си вземе тескере. Васил Левски вече е бил абонат на в. „Дунавкски лебед“ от Георги Раковски. В Карлово братя Кискинови са получавали от Йоаким Груев този вестник. От друга страна дякон Васил е познавал дякон Генадий, който служи в Ниш при архимандрит Виктор. Двамата съмишленици се остригват и отиват в Белград. Там на 11 май в 1862 г. в битката на сръбските пандури ( унгарски войници в сръбската армия) с османския гарнизон Васил Кунчев се проявява със своята голяма смелост и получава прозвището „Левски“. Още от 1861 г., когато избухва въстанието в Босна и Херцеговина и в 1862 г., когато Черна Гора воюва с Османската империя, Георги Раковски вече е създал в Белград цяла армия, която армия заедно със сръбската редовна армия наброява десетки хиляди бойци. Размириците избухват, защото е убито сръбско момче. След участието си в Легията Васил Левски се връща отново в град Карлово.

Васил Левски попада в полезрението на османците. Лежи в Пловдивския затвор. От затвора излиза със застъпничество. За кратко учителства в училището на Йоаким Груев. През 1864 г. е отново в град Карлово. Служи в храма „Св. Богородица“, но през нощта на Първо Възкресение и след службата отрязва косите си, а на майка си казва, че ще стане учител. Следва село Войнягово, добруджанските села Еникьой и Конгас. Решава да отиде в Румъния: историята, личната и българската народна съдба го зовят. Става знаменосец в четата на Панайот Хитов, в която дядо Желю е помощник на воеводата Хитов. През 1867 г. Георги Раковски е поразен от туберкулозата. В Румъния българската емиграция е раздвоена: една част клони към просвещението, друга част – към борбата за независимост. Васил Левски не се двоуми! Той определя цената на живота си само в борбата, като упълномощен от Централния Български Революционен Комитет – ГБРК.

Георги Раковски е нарекъл ЦБРК Привременно правителство! В сръбския град Зайчар Васил Левски има три деятелности в своя план:

Да се отхвърли завинаги чужда помощ в Българското освободително движение!
Да се изгради обединение на всички в една народна сила и в името на Великата цел – Освобождение на България от османско робство!
Гръбнакът на обединението трябва да бъде – вътрешната организация в самата България!
В 1868 г. през септември се запознава с Христо Ботйов. В една воденица двамата съмишленици в името на Свободна България, остават Иконата на българската борба за свобода! От 24. февруари до 1. май 1869 г. Васил Левски прави Първата революционна обиколка из България. Пътят му е изпълнен с героизъм и саможертва. Понякога върви след османска потеря, която го търси; друг път отива да види приятеля си Иван Фетваджиев, затворен заради намерен паспорт с неговото име. Втората обиколка на Васил Левски трябва да завърши в град Сливен. В своята работа Васил Левски непрекъснато си е променял самоличността, вида, облеклото и т.н., но винаги той е оставал войник на революцията. Спазвал е Устава на БРЦК, в който кореспонденцията между комитетите е задължително шифровата. Самата работа на Васил Левски е с висока степен на секретност. Иван Драсов бил един от най-верните му другари. Васил Левски е посещавал два пъти Истанбул – столицата на османската империя. На 26 август 1871 г, събота Васил Левски посещава кантората на Стефан Илич в Хавяр Хан на Галата, за да нощува там. Стефан Илич, обаче, решава да търси друга квартира за Васил Левски и отива при д-р Стамболски. Васил Левски отсича: “ Значи в твоя дом няма място за един българин, така ли ?“ Стамболски и Илич решават да го препратят на остров Халки при х.Иванчо х.Пенчович. На Великден 1869 г. Васил Левски се среща и с Найден Геров, който го настанява в скривалището у дома си. Но Пловдивския паша ежегодно прави официална визита на руския консул Найден Геров, където се крие Васил Левски. Кафето на пашата сервира преоблеченият Васил Левски. Дори водел разговор с османците, а те споделили, че търсят баш комитата под дърво и камък. На треперещия Найден Геров Левски обяснил, че най-умно да не го заподозрят е било той да сервира кафето на пашата. С тази постъпка за пореден път Васил Левски показва на историята какъв гениален и безстрашен военен, и политически тактик е!

Във Влашко Васил Левски се сближава с Димитър Ценович и Любен Каравелов. Последният е вербуван на 19 години като руски агент и привърженик на руската политика за Балканска федерация от християнски народи. Васил Левски, обаче, е непоколебим: „…ще имаме едно знаме, на което да пише СВЯТА И ЧИСТА РЕПУБЛИКА“. На 27. май 1870 през Гюргево той минава в България. Призовава и обединява по пътя си всички в името на борбата – и бедни, и богати! В писмо на Иван Кършовски за първи път се среща името Димитър Общи, или Димитър Николич Косовеца. От 1.април 1871 г. Тодор Ковачев е започнал да го нарича “ Общи“. Общият участва в Легията на Георги Раковски. Роден е в Дяково, Македония. Странства като доброволец и в легиона на Гарибалди, за което навсякъде представя тапия. С нея се представя за революционен герой. Любен Каравелов праща Общия за помощник на Васил Левски. Учудващо е това мероприятие на Любен Каравелов да прати някого за помощник на Апостола. Днес това буди обосновано съмнение, че Любен Каравелов е имал друга цел, а именно: по нареждане на неговия господар – ген. Николай Игнатиев – Васил Левски е следвало да бъде на всяка крачка под надзор. Тази работа, естествено, Любен Каравелов не може да извършва и затова се е наложило да си вземе „помощник“, въпросният Димитър Общи. Апостола е бил доста резервинран на това предложение от Любен Каравелов. Като изключително дисциплиниран революционер той решава да проведе личен разговор с Любен Каравелов , който налага този контрол.

На 1 юли 1872 г. след напрегнатото заседание на БРЦК Апостола преминава Дунав при Оряхово и влиза в България. Но, в пътя на Васил Левски върви и неговото предателство. Анастас Попхинов отваря комитетските шифровани писма на Апостола против уставните правила на БРЦК и обвинява Васил Левски, че ползва комитетските пари за користни цели! Данаил Христов Попов – брат на Попхинов, получава възражението на Васил Левски до Централния комитет, който от своя страна преценява, че Апостола е прав! Данаил Попов е бил единственият довереник на Васил Левски и е могъл да разпечатва неговите писма. Той се убеждава, че брат му Анастас се е провинил. В този исторически момент, обаче, в събитията се намесва още една личност – хаджи Станьо Врабевски. Той е ловчански първенец, богаташ и председател на революционния комитет в град Тетевен. Хаджи Станьо Врабевски е човекът ,който съветва Димитър Общи да търси пари за революция не от хората и от него. Врабевски обяснява, че османската хазна минава , носи пари и ако е мъж, нека да нападне хазната. Тук е моментът да се констатира, че Васил Левски е забранил всякакви нападения без негово знание, съгласно уставните правила.

На 20. септември 1872 г. Димитър Общи с подбрана група обират османската хазна. На 7 ноември започват османските ареси. На 27 октомври властта арестува Димитър Общи в с. Чриково ( днес Садовец). Димитър Общи разказва, че парите са за оръжие да се вдигне България и да се освободи от османско робство! При разпита Димитър Общи следва препоръката на чорбаджи х.Станьо Врабевски: да разказва всичко от игла до конец, за да получи по-малко наказание и някои от хората да се спасят.

След обира на хазната Васил Левски продължава своята работа и на 9. ноември е в гр. Сливен. Градът става окръжен център на борбата. След ареста на Димитър Общи – на 27.октомври – Любен Каравелов пише бързо писмо до Апостола: „Да се направи всичко възможно, за да се освободят задържаните в София“. С второ писмо от 1. ноември Любен Каравелов отново заповядва на Васил Левски : „Вдигай революция“.

До днес българската историческа мисъл не е давала истинска оценка за смисъла, намерението и последиците от тази заповед на Любен Каравелов. Писмото е подвеждащ призив на Каравелов Васил Левски да вдигне революция без готовност на народа и доказателство на агентурната верност до гроб на Любен Каравелов към генерал Игнатиев и руската империя. Генералът не случайно е наричан Султан Игнатиев. Той е имал уважението на Европа и на Османската имприя, но руският император е бил убеден, че Русия е естественият наследник на древна Византия. Фалшивият призив за революция в България на агента Любен Каравелов има един мотив: да започне поредната руско-османска война. В нажежената поредица от събития Васил Левски успява да спаси комитетския архив с цената на живота си в град Ловеч. Заедно с Никола Цвятков двамата се насочват през село Къкрина към Румъния. Заповедното писмо – „Вдигай революция“, дисциплинираният Апостол иска лично да обсъди с Председателя ( Любен Каравелов) на БРЦК. Разговорът на Величка Хашнова с ловчанския каймакамин е началото на убийството на Васил Левски. В Ловеч са арестувани бащата и братът на Величка Хашнова – Поп Лукан и Марин Поплуканов. Величка Хашнова тича при каймакамина, за да иска освобождаване на невинните си роднини. Хитрият каймакамин успява да измъкне от нея съобщението, че Васил Левски ще мине през Ловеч, който вече е блокиран от османска конна полиция. Димитър Общи разказва всичко за организацията и за Васил Левски. Такава е историята на най-великият българин, предаден от ограничения мисловно и духовно пишман – революционер Димитър Общи и завършешно с предателството на Величка Хашнова с местопристигането на Васил Левски. На 26. декември 1872 г. Васил Левски е проследен и заловен от османската полиция в Къкринското ханче. На 14. януари 1873 г. Саиб паша изпраща телеграма до великия везир в Цариград: „Арестуваният… Васил дякон Левски… се осъжда на смърт“. На 22. януари 1873 г. Султанът подписва ферман и потвърждава смъртната присъда на Апостола. На 6.февруари 1873 г. Васил Левски е обесен! Свещеник Тодор Минков изпълнява дълга си, т.е. да изповяда осъдения според българската летопис. Мазхар паша нервничи и казва: “ Хайде свършвайте.“ Двамата цигани: Билал и Шаим го залюляват: „Хайде, покажи бабаитлъка си“! Циганките Мика, Пама и Зайнепа хвърлат камъни по обесения!

С обесването на Васил Левски България губи уникално мащабна революционна мрежа, непостигната от революционерите в цяла Европа до този момент. България губи живота на най-завършения революционен деятел – Апостола! Личността на Този български революционен, политически и мисловен титан вдъхновява британската писателка Мерсия Макдермот. Тя пребивава 29 години в България и пише знаменитата си книга –

“ Апостолът на свободата“.

( Публикация: Иван Тренев)

МИСЛИ И ЦИТАТИ НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си.“

„Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во (лето) да му служа до смърт и да работя по народната воля.“

„Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност; ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка.“

„Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва.“

„Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“

„Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!“

„От никоя страна нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.“

„Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“

 48 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)