Кой е истинският Бойчо Огнянов?
Дали е само плод на въображението на Иван Вазов, или е събирателен образ на онези мъже, които превърнаха „тишината на раята в буря“? Най-вероятно прототип на Бойчо Огнянов е позабравеният Сребрьо Стойновски – даскал от Чирпанско, чийто живот се превръща в жива хроника на българското възкресение. Каква е неговата съдба?
Той е роден през 1847 г. в село Балджиларе (днес Медово). Стойновски учи в Калофер и Пловдив при великия просветител Йоаким Груев, а през 1867 г. става главен учител в Чирпан. Точно като Огнянов той превръща класната стая в огнище на бунта. Според краеведи дръзките му изказвания срещу „царщината“ едва не му костват живота – намушкан е от някой си местен османски бабаит и главатар на банда на име Изет. Като по чудо Сребрьо оцелява и по съвет на самия Васил Левски се прехвърля в Сопот, където също учителства. Тук най-вероятно младият Вазов е виждал или се е срещал с бунтовния даскал и е изградил в съзнанието си характеристиките на бъдещият Бойчо Огнянов. Пак според проучвания, Левски издава нареждане въпросния Изет да бъде пратен „при черните души“.
Тази близост с Апостола се калява още повече в Белград по време на Втората българска легия, където Сребрьо също е доброволец. Доверието помежду им е толкова голямо, че според една от версиите, на вероятно за една от най-известните си фотографии Левски ползва униформата на Сребрьо.
След залавянето на Апостола, Стойновски участва в четата на Петър Арабаджията в отчаян опит за освобождаването му при Арабаконак. Когато акцията се проваля, според краеведи и изследователи Сребрьо предлага план, който днес звучи наивно и доста романтично – подмяната на Апостола с негов двойник в затвора. За някои това може да е проява на абсурдна романтика и наивност, но според други е белег за чистота и идеализъм. Както ми каза навремето един поет за тази случка, „това е отказът на една вярна душа да приеме, че идеалът може да бъде окован“. Въпреки обесването на Левски и ударът по неговата организация, Сребрьо „не слага оръжие“ и продължава борбата.
През 1876 г. се записва доброволец в Сръбско-турската война, а само година по-късно облича мундира на Българското опълчение, за да воюва и за нашето Освобождение.
След 1878 г. Стойновски се отдава на изграждането на младата българска държава. Става околийски началник на Брезово, заема административни постове, борави с писалката и закона. Но когато през 1885 г. Сръбско-българската война застрашава Съединението, той прави онова, което само истинските „луди глави“ на нашето Възраждане могат: зарязва бумагите, грабва пушка и за трети път тръгва като доброволец.
Сребрьо Стойновски напуска този свят през 1894 година. И сякаш има изумителна символика във факта, че той умира точно в годината, в която романът „Под игото“ излиза като самостоятелно издание. Докато българите за първи път четат за подвига на Бойчо Огнянов, един негов реален първообраз тихо преминава във вечността.
Защо ви разказвам тази история пък и съм описал много такива в книгите ми „Нека помним“? Защото има една България, която не се намира на географските карти. Тя се намира в душите и сърцата на онези мъже и жени, които замениха рахатлъка с несгодите и перото – с камата.
Тази година би трябвало да честваме тържествено 150 години от Априлското въстание. Въстанието, което показва, че я има и тази, другата България – не кротката и натиканата в кошарите и зад дуварите, а онази – буйната, сърцатата, жертвоготовна, „лудата“ България.
Не забелязвам сред държавните институции да има особена подготовка за честването на тази годишнина. И това не е само мое наблюдение. Най-вероятно пак ще „отбият номера“, а политиците пак ще пуснат по някой служебно клиширан пост, започващ с покъртителния административен израз: „Днес отбелязваме…“
Е, от нас си зависи да не „отбелязваме“, а да почитаме и да помним.
