ЕДИН ОТ НАЙ ВИДНИТЕ СРЪБСКИ УЧЕНИ ОТ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО ЙОВАН РАИЧ Е ОТ БЪЛГАРСКО ПОТЕКЛО

1. ЙОВАН РАИЧ

Йован Раич (1726–1801 г.) е славно име в сръбската възродителна епоха. Той е най-ученият сърбин на времето си, пръв богослов и просветител на сръбството и най-сетне „баща на сръбската история“. Неговото капитално дело „История разных славенских иародов найпаче Болгар, Хорватов и Сербов“, излязло през 1794-1795 г., има дълбоко и трайно влияние за сръбското национално превъзпитание: за пръв път в това четиритомно съчинение сърбите видяха обширната картина на своето минало; от него сръбските държавници и водители черпеха примери и поука; в него писателите намираха сюжети и вдъхновение за своите родолюбиви драми, повести и поеми; по неговите съкратени издания и преработки сръбското юношество учеше своята родна история. Това влияние продължи дори до шестдесетте години на XIX в. и дотогава Раич оставаше единственият главен сръбски историк.
Що се отнася до първата част на неговата „История“, тя намери отклик и сред българите. Още през 1801 г. родолюбиви български търговци в Австрия подканили Атанасий Нескович да направи от Раичевата история книга за българското минало. Съчинението излязло с иждивението на „Николая Черноевич, купец болгарский“, под заглавие „История славенно-болгарског народа из г. Раича историе. В Будиме граде 1801″. По-късно, през 1844 г., Петър Сапунов издаде тази книга в Букурещ на новобългарски: „Историята на славенно-българският народ. Из историята на г. Райча и пр.“.
Е добре, Раич, тоя славен „сърбин“ е бил от български произход! На сръбските историци е свидно да признаят тая истина, затова я заобикалят. Само благородният библиотекар на Патриаршеската библиотека в Карловци, прота Д. Руварац, бележи на едно място в своята биография на Раич следното: „Тежко е, че Раич се е признавал за българин … , при все че обикновено е минавал за сърбин.“
За Раичевото българско потекло са запазени следните данни: Бащата на Раич се родилна 1699 г. във Видин. Той се викал Радослав (Райо) Янков. Райо се преселил в Карловци, Сремско, дето бил известен с прозвището Рае Видинац, т. е. Видинчанин. На 26-годишната си възраст се оженил в Карловци за девойката Мария, от която му се родил син Йован на 11 ноември 1726 год. Райо се поминал на 1743 г., а Мария – на 1763 г. По името на баща си Райо бъдещият историк получил фамилното име Раич. В родословните бележки, писани с ръката на самия Йован Раич и обнародвани отчасти в „Гласник“, I, стр. 171, четем между другото: „Дом Радослава Jанковича, иначе Рае Видинца … Отец мой Рая родилен во Видине болгарском в лето 1699. Женился в Карловце лет сый 26. 1725 года …“
Йован Раич изтъква българския си произход, и то много категорично, в едно свое писмо до митрополит Стратимирович от 1796 г. В това писмо Раич се сърди на цензора на своята история, който неуместно обвинявал автора за някои недостатъци и неправилно употребени думи. По този случай Раич казва: „Моето намерение не е било да излагам живота на всички словенски народи, а само на два или три от тях, които са ми еднокръвни и съседни. Цензорът намира моето съчинение негодно и посочва за пример, че не съм бил употребявал уместно гръцката дума саравари (шалвари), ами съм бил поставил „гащи“ вместо „шалвари“. Но аз твърде добре зная, какво е шалвари, защото съм ги виждал много пъти и тъкмо моят български род и до ден днешен ги носи (и баш мой бугарский род и до данас употреблюе их).“
Раич не забравя своите българи и в „Историята“ си, дето проследява цялото им битие от началото, та до падане на България под турска власт. Своя интерес към българското минало той е изразил и в самото заглавие на труда си: „История … найпаче Болгар …“. Разглеждайки историята на сърбите, той не е могъл да забрави деянията на българите, тъй тясно свързани с политическите, етничните, литературните и верските прояви у сърбите. В това отношение Раич се е издигнал много по-високо от своите съвременници и е усвоил гледище, което се приема за догма в модерната историческа наука. Сръбският литературен историк Скерлич с право отбелязва тая заслуга на Раич: „Раич е имал много добра идея – да представи сръбското минало не като отделна абстракция, откъсната от историята на най-близките славянски народи … Сърбите и българите представят славянския блок на Балканите, тяхната история тече успоредно и не е възможно да се проучва едната без другата. В това отношение Раич се е издигнал над своето време и е предугадил какво трябва да бъде научното изучаване на сръбското минало.“
Тук е уместно да припомним и за връзките между Раич и българския историк Паисий, и двамата въодушевени от една родолюбива мисъл – да издигнат от забрава славното минало на своите народи и да закрепят националното им съзнание. Раич и Паисий, почти връстници (Раич е бил 3–4 години по-млад от Паисий), се срещат изпърво в Хилендарския манастир в 1758 г. и сетне в родния град на Раич, Карловци, в 1761 г. Те обменят мисли за изворите на югославянската история и си помагат взаимно. В Хилендар, дето Паисий бил проигумен, а брат му Лаврентий игумен, Раич си извадил бележки „из древнью рукопиеныя книги сербския, обретаемыя в лавре сербской Хилендаре 1758 года“. Три години след това, в 1761 г., Паисий, снабден с препоръчително писмо от Хилендарското братство, заминал в Карловци, едно по манастирска работа, а друго – да събира материали за своята българска история, или, както се изразява той, „собирати по мало от много истории, и у Немска земля [в Карловци] повече за то намерение ходих“. В Карловци тогава е учителствувал неговият познайник Раич. Там Паисий набрал нови материали, между които, както казва българският историк, „тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце“ и др.
Така двамата българи се виждали, сговаряли и помагали за замислените си трудове, които прославиха техните имена: единият написа първата българска история, а другият – историята на южните славяни и предимно на сърбите, в чиято среда той се роди и проживя.
Българино, когато пътуваш на Запад, за Виена или за Прага и стигнеш на гарата Карловци, хвърли поглед пряко Дунава: сред една горичка в полето ще съзреш да се издига камбанарията на Ковилския манастир. Там почиват останките на архимандрит Йован Раич. Спомни си за тоя българин, преследван и огорчаван приживе от онези, сред които живя и за които работи, и въздиган до небеса от същите след неговата смърт и кажи: вечна му памет!…
1926 г./Професор Йордан Иванов/