Той е човек от онзи рядък вид, за който не си сигурен дали се за е родил, или просто се е случил — като грешка в календара или като бележка под линия в историята, която по странен начин оживява. Иван. Името му звучи кратко, почти леко, а носи в себе си цяла митология.

Смелостта му е безумна — не от онази шумната, показната, а от тихата, опасната смелост на човек, който влиза пръв, без да си дава сметка, че може да излезе последен. Съдбата му, обаче, е каръшка до комично: когато нещо може да се обърка, при него то не просто се обърква, а го прави с артистичен замах. И въпреки това Ванката някак върви напред, сякаш лошият късмет е просто досаден спътник, на когото отказва да обръща внимание.

Интелигентността му е изключителна — остра, дълбока.Чудила съм се до къде стига. Познава историята на България така, сякаш я е живял лично: дати, битки, имена, контексти — всичко е там, подредено като иконостас. А рядко,помни онова,което съм казала.Как човек знае толкова,а в същото време не знае кога се садят доматите. Не поради липса на ум, а защото реалността на пръстта и календара някак винаги му се изплъзва, докато духът му се рови из векове и идеи.

В него има нещо чисто и детски смешно. Смях, който идва не от ирония, а от невинност. Гледаш го и ти идва да се шегуваш с него — не злобно, не саркастично, а с онази топла, почти братска насмешка, която идва от обич. Той я приема с усмивка, понякога не разбира шегата докрай, но усеща любовта в нея — и това е достатъчно.

Ванката се грижи за всички. Абсолютно всички. Забелязва болката, тревогата, липсата — дори когато другите я крият добре( или изобщо в няма :)) Подкрепя, помага, носи чужди тежести с такава естественост, сякаш това е основната му функция. И същевременно не знае — или не може — да се погрижи за себе си. Себе си оставя последен, често забравен, като бележка, която ще се прочете „по-късно“.

Той може с точност до ден да отбележи историческа дата, но никога не идва навреме. Закъснява — за срещи, за събития, понякога и за собствените си нужди. Времето за него е нещо относително, почти философско. Часовникът тиктака, но Ванката живее в друг ритъм — негов, особен, леко разпилян.

И тогава се питаш: реален ли е или е легенда? Човек ли е, или ходещ парадокс? Той вярва в невероятни неща с убедеността на дете, което категорично е решило, че знае. Не защото някой му е доказал, а защото сърцето му го е приело за истина. И тази вяра е толкова чиста, толкова непоклатима, че ти се иска — поне за миг — да повярваш с него.

Ванката е доказателство, че противоречията не се изключват. Те могат да съжителстват. Могат дори да бъдат красиви. И че понякога най-истинските хора са тези, които изглеждат най-невъзможни.