“ През лятото на 1867 година Раковски се разболя съвсем тежко. За да избегне праха и задуха на Букурещ, той се пренесе в околността, във вилата на братя Мустакови. Той се мъчеше много, но духът му оставаше по-силен от неговите мъки. В 1860 г. той бе писал на един свой млад приятел в Цариград: „Додето ми държат крака и ръце и додето усещам и най-малка умна сила в себе си, не ще престана да работя в полза народу си, от кого нямам друго по драгоценно нещо на свет“. Сега, когато сянката на смъртта бавно се надвесваше над него, обетът, който той си бе дал, съживяваше неговите гаснещи сили. В леглото, дето скоро ще лежи студен, той започва, със своята трескава ръка, последната своя книга, пак едно възвеличение на българското минало – „Българските хайдути“. Хайдутите! Последно ехо от българската волност, останалия жив символ на старото юначество… Те бяха възпявани в песни; Раковски искаше, преди да издъхне, да остави за потомството тяхната история. На тая история, последната глава – заключението – беше самия той.

През септември състоянието на Раковски стана отчаяно. Надежда за излечение нямаше, и той го знаеше. Един ден беше
дошел да го споходи един русенски първенец. Раковски започна да го разпитва за България и за Мидхат паша, той го попита още, дали знае, какво говори Мидхат за него. Русенецът му каза, че пашата го кълне на смърт. Раковски се позасмя и
отговори, че скоро ще се изпълнят клетвите му. Тоя отговор препълни със сълзи очите на всички, които бяха в стаята.
Няколко дена по-после Раковски предаде на Бога великата си душа. Това бе на 20 октомври 1867 година.
Смъртта на Раковски предизвика всеобща жал. Даже тия, които бяха сквернословни срещу му, се преклониха сега пред него. Всички разбраха, че с него си отива нещо голямо и неповторимо. България се чувстваше внезапно осиротяла. Безброй народ го изпроводи до вечното му жилище. Вече погребението му беше една прослава. “

Симеон Радев