Човекът на тази снимка не е бедняк, нито просяк,
нито скитник. Това е Лев Николаевич Толстой —
титан на руската и световната литература.
На петдесет години Толстой изпадна в дълбока депресия.
Нямало външна причина — имал всичко.
Бил граф, богат, известен, признат.
Но вътре в него нещо умирало.
Ден след ден тъгата растяла, а животът губел своя цвят.
Толстой на петдесет години открил колко е безсилна
властта пред тъгата.
„Парите нищо не значат.
Властта нищо не значи,“ пишел той.
„Видях много хора, които имат и двете, а въпреки това
са нещастни. Дори здравето не е от решаващо значение —
болните често имат воля за живот, а здравите вехнат от страх.“
Един ден, разхождайки се по улица Атанасевски в Москва,
той видял сираче. Дете, босо, изгубено, без никаква подкрепа.
Толстой се приближил, без думи, и го повел със себе си.
Тази вечер, за първи път от дълго време, усетил мир.
Забравил за себе си, за проблемите си, за своята тъга.
В този момент нещо в него се променило.
От този ден нататък се отказал от благородническите дрехи,
лукса и привилегиите. Започнал да живее просто, да споделя
това, което има, с онези, които нямат нищо. Вече не говорел
за религия, милосърдие, любов — настоявал всичко това да
бъде показвано чрез дела.
„Не ми говори за религия,“ казвал той, „покажи ми религията
с действията си.“

Толстой станал първият голям теоретик на не насилието,
проповядвал братство между народите, а неговите идеи
по-късно дълбоко повлияли на Махатма Ганди.

До последния ден от живота си той продължавал
да помага на другите.

Мнозина го наричали луд заради това.
В свят, в който е важно само да имаш — вещи, хора, власт —
в свят, в който всички искат да вземат, а никой не знае как
да дава, Толстой изглеждал като луд.

Един негов приятел, богат и уважаван, му казал:
„Какъв е смисълът на всичко това?
Какво те интересуват другите?
Трябва да мислиш за себе си.“
Толстой му отговорил:
„Ако чувстваш болка, значи си жив.
Чувстваш ли чуждата болка, ти си човек.“