Най-голямата грешка в новата българска история? На картата виждате България, която можехме да имаме, ако вместо да започваме Междусъюзническата война, бяхме запазили постигнатото с Лондонския мир от 30 май 1913 г., с който се обявява край на Първата балканска война.
С плътния червен контур са очертани границите на териториите, вече заети от българската армия, към които никой от съседите ни не си е и помислял да предявява претенции. Със синьо е очертана така наречената „Безспорна зона в Македония”, която Сърбия вече е признала в двустранен договор с нас за бъдеща българска територия. Затова се нарича и „Безспорна зона” – никой не оспорвал българското право над нея. Най-вероятно, след преговори, тя също щеше да е част от Царство България.
Само месец и половина, след като българският национален идеал е практически осъществен, след сръбски и гръцки провокации, ние ще започнем военни действия, които за дълго ще ни поставят в ролята на „вероломен съсед”, „страна агресор”, държава, търсеща вечен реванш – печелеща всичко на бойното поле, и губеща всичко на масата на преговорите.
Винаги емоционално ще се записваме в отбора на губещата и търсещата също реванш Германия. Симеон Радев ще нарече действията на българския политически елит от онова лудо лято „престъпното безумие“.
При малко повече здрав разум, проявен през 1913 година, днес Охрид и Одрин можеха да са български градове, границата с Гърция щеше да минава на 20 км северно от Солун; щяхме да имаме голям излаз на Бяло море – всъщност, щяхме да ходим на море в българската Кавала, а до Истанбул от българската граница щеше да се стига за 20 минути с кола.
Вярно е, че бившите ни съюзници отдавна са се били обединили срещу прекалено големия български успех, вярно е, че сърби и гърци правят низ от провокации, вярна е и вероломната роля на Румъния, нападнала ни в гръб, вярна е и подмолната роля на някои от Великите сили, стреснати от издигането на България като нов балкански хегемон.
Но е вярно и друго – тежката грешка на българския военно-политически елит. Това е историята на най-големия и, за жалост, пропуснат шанс българите да живеят в една голяма, обединена и Велика България.
Нека помним не само победите, но и грешките и пораженията. Понякога мъката от трагедията учи повече от екстаза на триумфите.
