Кой е бащата на химна „Шуми Марица“ и основател на първата детска градина у нас? Колкото и да звучи странно, това е един и същи човек. Името му е Никола Живков и е роден през 1847 година в семейство в Търново.
Първоначално учи в родния си град при учители като Петко Славейков и Никола Михайловски, а после в тогавашната американска мисия в Русе, където се обучава по математика и педагогика. Започва работа в известната печатница на Христо Г. Данов, а след това става пълномощник на Българската екзархия и обикаля надлъж и шир българските земи, за да подпомага откриването на български читалища.
В продължение на 12 години учителства по цялото българско землище – от Велес до Тулча, от Варна до Берковица (освен това в Свищов и Севлиево). Запалва се от идеите за национално освобождение и през 1876 г. е един от редакторите на последния вестник на Христо Ботев – „Нова България“.
През същата година се записва доброволец в българския отряд в Сръбско-турската война и тук пише и текста на песента „Шуми Марица“, която в по-късна редакция на Иван Вазов става химн на тогавашна България. Участва и в Руско-турската война от 1877–1878 г. и възкресението на българската държавност. Като командир на конна част се сражава в Кресненско-Разложкото въстание и е един от основателите на Българомакедонската лига в Русе.
Но бойната закалка и революционният плам може би не са най-важният принос на този човек към нас българите. Никола Живков е с изключително широка обща култура и, използвайки методите на германския педагог Фридрих Фрьобел, през 1882 г. той създава първата детска градина в България – в град Свищов. Тя съществува кратко, но Никола Живков практически поставя основите на педагогиката за най-малките деца у нас с книгата си „Детинска мъдрост“.
Оказва голямо влияние на брат си – видния държавник Георги Живков, който е министър на просвещението при Стамболов и е основен автор на Закона за народното просвещение от 1891 г. В закона се описва за пръв път предучилищното образование. Никола Живков си отива този свят във Варна (там също прави детска градина) на 54 години през 1901 г.
За какво ви припомням тези добре известни факти? Първо, за да почетем един човек, направил много за българския дух – образно казано, дал „Шуми Марица“ на родителите и детските градини на малките. Второ, защото удивително простички и лаконични са напътствията от онова време. Ето как Живков описва детската градина в книгата си „Детинска мъдрост“:
„Учителят трябва да може да вижда всички и да преминава свободно около чиновете. Необходимо е да има още шкафове за играчките и „малък музей“ със сбирки от насекоми и хербаризирани растения. Редът и чистотата са най-добрият урок за децата. Те сами трябва да се обличат, да събират и подреждат играчките си. Дворът, в който играят трябва да има и сенчесто място и да е застлан с пясък.“
Ако пък прочетете закона на брат му Георги Живков от 1891 г., просто оставете без дъх. Ще разберете например, че „всяка община и всяко село, което има повече от 50 къщи, трябва да има най-малко едно основно училище“ (това е достойно за три удивителни) и че децата освен български, са учили задължително и старобългарски.
Поглеждайки сегашните „нормативни актове“, имам чувството, че сме се затлачили от алинеи, правилници, наредби, точки, подточки и сложни процедури, които превръщат образованието на децата в някакъв сложен административен ад. Само преходните и заключителните разпоредби на сегашния закон са поне 10 пъти по-обемни от законите от 1891 и 1909 г.
Вътре са натъпкани толкова „социализации“, „културни многообразия“, „образователни процеси“, „иновативност и ефективност в педагогическите практики“, „придобиване на компетентности“, че човек пропуска какъв е смисълът на закона.
Ето как са го виждали например през 1891 г.: „Целта на основното училище е: да положи основа за нравственото възпитание на бъдещите граждани, да ги развие физически и да им даде най-необходимите в живота познания.“
