СЛАВАТА И СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯ СУВОРОВ
Един от най-великите пълководци в историята на човечеството с право е наречен генералисимус. Александър В. Суворов прославя силата на руското оръжие в цял свят, със смелостта и оригиналния си ум спечелва уважението и на съюзниците, и на враговете си. Войниците го обожават, но го мразят велможите около императорите. Характерът му е странен, противоречив и многопластов. Във всяка негова черта има нещо ново и необичайно.
Суворов е роден през 1729 г. Баща му служи на Екатерина Втора и е известен със скъперничеството си, затова се налага заради икономии Александър да се обучава вкъщи.
Веднъж в имението на Суворови пристига прадядото на Александър Пушкин – Абрахам Ханибал, който отдавна е приятел на Василий Суворов. Ханибал се запознава с момчето и настоява баща му да го запише в Семьоновския полк.
През 1745 г. мечтата на Александър се сбъдва; той постъпва на служба в полка. Армията за него се превръща в горене.
Юношата купува книги и ги чете от корица до корица.
Дори има легенда, че веднъж, разхождайки се по Петерхоф, императрицата видяла младия Суворов, който бил часовой, и решила да му подари сребърна рубла. Но Суворов отговорил, че според устава няма право да получава пари. На императрицата харесал отговорът и тя сложила монетата в краката му и му казала да я вземе, когато се смени караулът.
Началото на кариерата на Суворов не е блестящо. На 25 години става офицер, докато вече има генерали на 22 години. Суворов дълго време не получава чина полковник и след като го получава, шест години не се издига в йерархията.
Войната го превръща във великолепен пълководец. Там той е в стихията си. През 1768 г. Суворов жестоко потушава полския бунт. След това е изпратен на фронта на една от руско-турските войни. Младият офицер спечелва две победи – край Козлуджа и край Туртукай; там Суворов се сближава с войниците и учи полковете си смело да гледат врага в очите. Младият офицер смята, че само атаката може да бъде залог за блестящата победа; в бойния строй изисква абсолютна тишина; там войникът извършва свещенодействие, дава кървава жертва на любовта към отечеството. За Суворов има само два пътя – победа или смърт.
Главният девиз на Суворов е настъпление и пак настъпление, затова отделя много внимание на нощните походи. Когато вражеските армии строят биваци и почиват, неговите бойци се устремяват напред и се оказват там, където не ги чакат. Войниците изминават по 80 километра на ден.
Войската смята Суворов за свой баща. За неговата обикновеност се разказват легенди, но едновременно с това той за съжаление е скъперник, като баща си…
В мирно време изпъква сложността в характера на пълководеца. Това се вижда от писмата му, в които той е не само пряк и откровен като войник, но и тънък интелектуалец, който лицемери пред дворяните. Неговата прагматичност граничи с меркантилност.
Суворов е приятел на княз Григорий Потьомкин (държавен деец, който присъединява към Русия много области) и фаворит на Екатерина Велика. Скоро Александър Суворов завзема Измаил и сменя бившия си покровител Потьомкин с новия приятел на императрицата Платон Зубов.
Суворов обича всякакви награди и благодарности; има огромна колекция от ордени, медали и оръжие.
Личният живот на военачалника не е щастлив. Съпругата му е светска дама и с 25 години по-млада от него; скоро се развеждат.
Суворов омъжва дъщеря си Наташа за брата на Платон Зубов, но за съжаление този фаворит на Екатерина е отхвърлен, когато идва на власт Павел Първи, който не обича и самия Суворов. Налага се генералисимусът да се оттегли в имението си.
Военачалникът започва да страда от липсата на внимание от страна на властта. Той не може да съществува без войната. Забравата го убива; той не може да живее в палат; мястото му е в щабната палатка.
През май 1800 г. на 69 г. Суворов умира в имението си. Предстои 19 век, който има нови герои.