ПЕТЪР ДЪНОВ И НЕГОВАТА КОМАСОНСКА ДЕЙНОСТ В БЪЛГАРИЯ
Като комасонство дъновизмът се отнася към смесеното масонство, което допуска за свои членове и жени. На комасонството се позволяват значителни отклонения от обикновения бенеберитски масонски ритуал, отнасян от съвременните психоаналитици към патологичните. Комасонска организация е и БКП, възникнала въз основата на кръг „Звено“, но по линията на червеното масонство, а дъновизмът – по линията на бялото -теософското. Синьото масонство обхваща първите три степени в йерар-хията на зидарите – строители и се нарича „Йоанитско“ Към световните комасонски движения се отнасят Младежкото християнско дружество (YMCA или YWCA) и Българското студентско християнско дружество1. Преустановената дейност на „християнските“ масонски дружества след 9 септември 1944 г. бе възобновена през 1991 г. под названието Православно християнско движение „Свети патриарх Евтимий“. Това движение бе интегрирано през лятото на 1994 г. в по-висшестоящи структури под егидата на Световния съвет на църквите (съкр. ССЦ) и бе създадено Балканско „християнско“ движение.
По повод на комасонството изследователят на масонството Иван Богданов пише: „Макар формално българското смесено масонство, в което участват и жени да не влиза в състава на Великата ложа на България, то е близо до нея по идеи, а чрез него е свързано с т. нар. Либерална вселенска църква, където по едно време са приобщени и някои български масони привърженици на теософията“2. Изпълнителният орган на Либералната вселенска църква, целяща създаването на „нова“ религия въз основата на юдаизма, е ССЦ, а законодателен – „великият“ църковен вселенски събор, известен като асамблея. Последната установява наред с всичко друго и размера на данъка, който трябва да плащат поместните църкви под формата на членски внос. Подобно на розенкройцерите, които са особено почитани от дъновистите, на ръководството на ССЦ се признава комасонски статут.
В увода на книгата „Петър Дънов и българите“3 дъновизмът е поставен наравно със „западните окултисти – розенкройцери и антропософи4. За розенкройцерите и антропософите няма съмнение, че се отнасят към комасонството, т. е. масонството от второ качество. Към този разред се отнася и дъновизмът, но някои видни членове са били и истински масони. От моите студентски години си спомням един случай, когато дъновистът инж. Кочев ми показа масонският устав на български език (печатан в придворната печатница) на един наскоро починал масон – самотник (без семейство). Този инженер наричаше покойния масон „брат“, но каза, че никога не е подозирал за неговата принадлежност към масонската ложа. Явно, че този случай не е единственият и за „ясновидеца“ Петър Дънов това не е било тайна. Същият този Кочев тогава направи опит да ме убеди за издаване на дъновистки вестник, носещ заглавието „От Ел Шаддай до Махабур“, но аз не приех. В гореспоменатата книга „Петър Дънов и българите“ се твърди във връзка с пребиваването на учителя на Бялото братство в Америка следното: „Без да притежаваме конкретни сведения, имаме основания да предполагаме, че учителят е имал среща с лица, принадлежащи на Розенкройцерската окултна школа“4. Показателно е, че личен секретар на Дънов става теософът Боян Боев – ученик на Рудолф Щайнер (1861 – 1925 г.).
Дънов декларира публично, че работи за т. нар. „нова култура на шестата раса“. По този повод за себе си той заявява параноично: „Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен“. Фактически Дънов се обявява за т. нар. нова религия на шестата раса, която не е нищо друго освен юдаизъм, на чиято основа се гради комунизмът. Най-общо за теософията на Дънов може да се каже, че тя е един популяризиран вариант на Талмуда и Кабалата. Интересно, че един от съвременните анализатори на дъновизма преднамерено, от една страна, възхвалява дъновизма, а от друга – нарича комунистическата диктатура мракобесна. Като се има предвид, че комунизмът и дъновизмът имат общ корен, то следва и последният да бъде окачествен като мракобесен. К. Златев заявява, че „комунистическата партия (под прикритието на ОФ) – е изтребителка, морален и физически убиец на цвета на българската интелигенция след Втората световна война“5.
Ще напомним, че един такъв голям теософ и виден български масон Николай Райнов (който в своите картини натрапчиво изобразява падналата Деница) след 9 септември 1944 г. става ревностен член на БКП. Той всъщност дава и най-пълна информация за съотношението между масонските и комасонските структури в България. Неговите първи книги, посветени на масонската митология и представянето на богомилството като ранен комунизъм (подобно на Д. Благоев), са отпечатани в придвор-ната печатница.
Жалко, че К. Златев, макар и да се стреми към коректност, не схваща общия корен на дъновизма и комунизма. Като символ на тяхното единство може да се разглежда обстоятелството,че Дънов и Г. Димитров са живели в една и съща къща – на ул. „Опълченска“ № 66 в София. По този повод от времето на студентските години си спомням за мои колеги дъновисти, които обичаха да се хвалят, че Дънов е укривал Г. Димитров, когато бил в опасност. И двамата са проявявали несъмнено разбиране по повод на своите социални роли и свързания с тях личен катехизис.
Дъновизмът е приел за себе си название „Бяло братство“. Буквално това название следва да се схваща като бяло масонство, наред с червеното, черното и синьото. Дънов ратува за „нова раса“, но деликатно премълчава, че за нейното установяване ще са необходими десетки и стотици милиони жертви. Дънов като вожд на „Бялото братство“ е космополит, само че по теософска линия. Представяйки себе си като ангел, носител на Божията воля, Дънов всъщност работи за изграждането на световен тоталитаризъм, заблуждавайки умело десетки хиляди хора в България. Дънов смесва по незнание античното схващане за космическата душа, лотос (ум) и едно (благо). Докато за Аристотел Бог е форма на формите, Дънов твърди, че Бог е „нищо“, което съдържа в себе си всичко. В античната философия нищото е материя, а в теософията на Дънов нищото е злото. Това нищо всъщност не е безобидно, защото то онищостява човешкия дух на „братята“.
Дънов разработва на философски начала масонския принцип на Френската революция от 1789 г., възприет и от българската масонска ложа. Този принцип е „Равенство, братство, свобода“. Той възпроизвежда в „Бялото братство“ комунистическите комуни, основани без Иисус Христос и Неговата Църква. Затова петолъчката на дъновото братство изпълнява функцията на свещен символ на Луцифер и тя покрива гроба на Дънов. Именно масонско разбиране (а не християнското) за любов, истина и труд разяснява Дънов на своите нещастни ученици в т. нар. „Беседи“, публикувани в над 200 томчета. Ще напомня голямото значение на думата „труд“ при социализма и нейната връзка с работническото, т. е. „месиянското“ дело. Чрез теософския смисъл на понятията любов, истина и труд Дънов прави морално оправдание на злото, което всъщност е неосатанизъм. Затова той нарича дявола „отличен Учител“. Щом дяволът е отличен „учител“ какъв учител ще да е Дънов и неговото „Бяло братство“? Не е ли само на думи бяло, а в действителност черно като своя „Учител“.
Г. Томалевски (писател), който участва в проекта за поставяне на звездата на Луцифер върху гроба на Дънов, дава название на централното дъновистко списание „Житно зърно“. К. Златев в книгата си нарича Томалевски „кръстник“6. Художникът-дъновист Б. Георгиев рисува заедно с портретите на Махатма Ганди, Дънов и портрета на масона Рабиндранат Тагор. Попадайки под влияние на тези среди, Б. Георгиев рисува и портрет на Алберт Айнщайн – виден участник в световния ционизъм и инициаторът за произвеждане на атомната бомба. Масонът Д. Дюлгеров“ рекламира Дънов на страниците на „Църковен вестник“ чрез псевдодискусия с друг виден масон – проф. Балан. Двойната игра на Д. Дюлгеров го принуждава да даде следното определение: „Дъновизмът е окултно и мистическо учение, оформено от Петър Дънов. В него има смесица от християнство, гностицизъм, окултизъм, мистицизъм, теософия, пантеизъм и… най-вече лични ясновидски домогвания на учителя Петър Дънов. Така именуват П. Дънов неговите последователи“7. Почти всичко може да се приема в тази дефиниция, с изключение на обстоятелството, че има християнство. Това е само привидно. В действителност християнските формулировки функционират в един ангихристиянски контекст и разгледани в този по-широк смисъл те се изпразват от своето собствено съдържание. Не случайно К. Златев отбелязва, че съществуват прилики между учението на Дънов и това на масона (написал свое „евангелие“) – Лев Толстой8.
За дъновистите от „Бялото братство“ не е достатъчно, че Дънов е Елохим и Христос, но те са принудени да лъжат публично за нещо, което е много по-незначително. На тях им се иска да убедят всички хора на Земята, че Дънов е отличник – студент и талантлив учен. Това е необходимо, иначе как да се обяснят претенциите на Дънов за върховен „учител“ на „Бялото братство“. В книгата „Петър Дънов и българите“9 с грандоманско чувство е отбелязано следното: „От 1888 г. до 1895 г. Учителят престоява в задокеанския континент, след което поема обратно към Родината си с диплом – доктор на медицинските и теологическите науки“. Всъщност нещата са доста по-скромни. Дънов никога не е защитавал докторат и не е бил доктор на никакви науки. Нещо повече, той не е бил и дипломиран лекар, за да бъде наречен дори и обикновен доктор. Тези звания Дънов сам си е приписвал и не е имал нищо против да го наричат така неговите ученици. Той всъщност е завършил двегодишен курс по медицина, т. е. бил е фелдшер и има сертификат от 30.02.1894 г., а от школата по теоло-гия към Бостънския университет има издадена диплома на 2.06.1893 г. От това се вижда, че Дънов е учил теология 5 години и медицина – 2 години.
В един ръкопис от архива на д-р Ст. Кадиев, носещ заглавието „Наши видни хора за Учителя“, се привежда мнението на масона Константин Величков за Дънов. Изповядвайки катехизиса на „великия архитект“ и произтичащия от това неосатанизъм, К. Величков никога не се изказвал положително за Христовата Църква, но за това е хвалил антихристовата. Ето какво казва К. Величков: „Ние имаме достоен човек, човек, който е проявил характер и достойнство (става въпрос за времето на войната). Тоя човек е Петър Дънов“10. В тази оценка няма нищо чудно, тъй като К. Величков фактически нарича своя религиозен съидейник „достоен човек“. Заслужава да се отбележи и че т. нар. евангелист С. Ватралски не случайно сравнява Дънов с М. Ганди, за който по-горе отбелязахме, че е рисуван от художника – дъновист. К. Златев вижда връзка между комасонската теософия на Е. Блаватска (критикувана и осмивана от В. Соловьов), А. Безант, антропософията на Р. Щайнер, бахаизма с дъновизма11. Особено важно е обстоятелството, че върху Дънов оказва влияние Софрони Пиков – председател на теософското общество в Българин. Под негово влияние младият Дънов отказва да стане чиновник при Варненския и Преславски митрополит. Известно е, че С. Пиков, заедно с И. Грозев, С. Николов и Н. Арабаджиев създават на 13.06.1926 г. масонска теософска ложа „Богомил“. Чрез тази масонска ложа Дънов обучава, контролира и направлява основаното от него „Бяло братство“. Така става ясно, както посочихме ло-горе, че „Братството“ е комасонско, а е „бяло“, защото е луцифериянско (светлоносно!?).
Дънов учи, че няма разлика дали вярваш в Бога или в дявола, в доброто или злото. „Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но, и в злото да вярва пак ще придобие нещо“12. Поради това е трудно да се приемат някои твърдения, че дъновисткото комасонство не се отличава от християнството. Макар и префинен, неосатанизмът няма никакви общи черти с християнството освен това, че антихрист се поставя на мястото на Иисус Христос. К. Златев не може да улови истинския смисъл на приведения от него цитат: „Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото (sic!). Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши“. И още: „… Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието“13. К- Златев би следвало да знае, че това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро. От такъв неосатанизъм се нуждаят създателите на новото тоталитарно общество, което трябва да замени старите общества от „победилия“ социализъм. Главната цел е християните да служат на „другите хора“ и най-вече на „зидарите“ – „строители“, както служат на Бога“.
Заличавайки противоположността между доброто и злото „божият“ или по-точно сатанинският ангел Дънов, представяйки се за „учител“, нарича своите последователи „ученици“. Но като имаме предвид дъно-висткото комасонство, става ясно, че „ученикът“ е първата степен в масонската йерархия. За тези „ученици“ Дънов е приготвил окултни (комасонски) класове, където преподава неосатанизъм чрез „морално“ оправдаване на злото и отхвърлянето на Иисус Христос като Бог Син. Така например Дънов пише: „Мислите ли, че ако днес дойде Христос, той ще говори така, както е говорил преди две хиляди години? Другояче ще говори днес Христос. Той ще проповядва, преди всичко, великата наука на Любовта и методите за нейното прилагане. Той ще проповядва пътя
на ученичеството, братството и служеннето. Защото законът на еволюцията
изисква това“14. Бог Син е поставен от Дънов в зависимост от необходимостта на еволюцията. Иисус Христос може ли да бъде Бог – една от
ипостасите на Св. Троица, ако е зависим от законите на еволюцията, която
да Го принуждава какво да говори? Уместно е да попитаме Дънов какво
го принуждава да говори в масонско-теософски дух на своите „ученици“
или той поставя себе си над еволюцията и иска да прави „учениците“ си
„съвършени“? Ако това зависеше от еволюцията за какво й е нужен на нея
„учител“ Петър Дънов? Тя така и сама щеше да се справи. Или Дънов
параноично се отъждествява със самата еволюция, приемайки я за върховен бог.
„Бялото братство“ по своята структура копира опростения вариант на масонските организации. Така например в Устава му се казва, че ръководството на „Бялото братство“ се осъществява от Върховен съвет (общо събрание). Тук е уместно да напомним за Върховния съвет на масонските ложи, Върховния съвет – Асамблеята на икуменическите „църкви“. Дъновистите, както и масоните, провеждат занятията си с гощавки. Подобно занятие масоните наричат „зидарска слава“. Всъщност това е инцестна ритуална трапеза15, която започва с благодарност, отправена към „великия архитект“ на Вселената. Това, което Дънов обяснява на „учениците“ си за Бога всъщност се отнася за „великия архитект“ на Вселената. Този „бог“ е основният „бог“ на масонското вероизповедание. Дъновата космология е подчинена изцяло на култа към споменатия „архитект“ на Вселената. П. Дънов говори за три свята физически (материален), духовен и божествен. Последният съответства на „великия архитект“, който създава двата по-ниски свята. Този архитект работи с чук, пергел, отвес, мистрия и др., т. е. това са масонските символи. В зависимост от ролята на „великия архитект“ на Вселената се извежда и ролята на „зидарите“ – „строители“. Както в християнството има работници на Божията нива, така и при масонството (комасонството) има „работници““. П. Дънов е един от тези „работници“, които в продължение на десетилетия сееха семената на заблудата.
Учението на П. Дънов обръща наопаки православно-християнския катехизис и затова е псевдохристиянско. П. Дънов утвърждава усъвър-шенстването на Фаустовската душевност. Човек сам ще се усъвършенства и ще стане „бог“ като служи на злото и без благодатта на Богочовека Иисус Христос. Тъй като П. Дънов се сравнява с Богочовека, то в действителност ние следва да го приемем като сатаночовек. П. Дънов игнорира жертвата на самопринизилия се Бог Син, Неговото възкресение и.Второ пришествие. Чрез своето „учение“ П. Дънов култивира човекобога и по-точно -илюзията, че падналия човек със собствени сили и талмудистко-кабалистични указания може да стане бог. Това съответства напълно на стремежа на антихриста (който ще бъде въздигнат от Даново коляно) да се представя за „бог“. П. Дънов сам се възвеличава до равни-щето на Учителя Иисус Христос и дори се поставя по-високо. Заблудените „ученици“ на самозвания „учител“ са нарисували икона на П. Дънов, за да може по-убедително да съперничи на Иисус Христос. Един негов последовател – полковник Божков от царската армия – по време на моето следване в Софийския университет, твърдеше, че след като разсъждавал дълго за „учителя“ и Христос разбрал, че Дънов е въплъщение на Христос, т. е. те са тъждествени.
Подобно на икуменизма П. Дънов проповядва „братство на служе-нието“. Християните трябва да служат доброволно на „богоизбраните“ от „великия архитект на Вселената“. За тази цел П. Дънов говори за „великата наука за любовта“. Интересно каква ще да е тази „велика наука“ след като нито една наука не се нарича велика. П. Дънов намеква за себе си, че сам той е създател на тази „велика наука“. А защо е „велика“? Защото П. Дънов е Елохим и не му подхожда да се занимава с обикновени науки, които се правят от обикновени хора. Тъй като тази „велика“ „наука“ отхвърля Христовата любов и я подменя с Фаустовска, то претенциите на П. Дънов не са нищо друго освен „велик“ сапунен мехур.
Дъновисткият кабализъм изисква подчинения на буквата, а не на свободата. Той прави човека роб на необходимостта и отменя неговата духовна свобода да вярва в Бога истинно. П. Дънов иска да постави човешката свобода в зависимост от природната необходимост. Животът в Бога е свобода, а не необходимост“. Бог не е природа, както понякога твърди П. Дънов. Гърнето не е грънчар. Но П. Дънов коварно за неопитните души размества местата на „гърнето“ и „грънчаря“. Той пише: „Природата има предвид да усъвършенства човека, да го направи безсмъртен“16. Как може природата, в която няма нищо вечно, да направи човека безсмъртен? Смъртта на човека не се ли дължи на природни закони? Такива са възможностите на природата. Оказва се по най-циничен начин, че смъртното и преходното за П. Дънов е безсмъртно. Творението ще създава Твореца и антихристът трябва да стане Христос. Според объркването на П. Дънов адът е на небето и на Земята, а така също и раят е на небето и на Земята. Когато бъде възцарен „месия“ (антихрист), според „братята“ -„зидари“, тогава ще дойде раят за убийците на Иисус Христос и адът за християните. Ще напомним, че и днес потомците на убийците на Сина Божи – истинският Месия, танцуват, повтаряйки Неговите думи на кръста: „Или! Или! Лама савахтани“? Т. е. „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ И П. Дънов се бори съзнателно като „брат“ – окултен „зидар“ да въздигне антихрист и да отдели своите заблудени „ученици“ от Иисус Христос и от Неговата Църква. Масонската „църква“ (зидарският храм), великата блудница, тя е истинската „църква“ за П. Дънов. Така неудачникът в богословието П. Дънов си посвещава живота да заблуждава хората и да ги отклонява от достойния за човека път. П. Дънов обещава безсмъртие на хората, ако приемат луцифериянския мироглед.
П. Дънов е тръгнал да се прави на „учител“ въпреки препоръката на Иисус Христос никой да не се прави на учител, защото учителят е Един. „Един е учителят, който носи загубената дума“, пише П. Дънов. Човек не е загубил Бога, а само „думата“. П. Дънов си дава вид, че знае тази дума и поради това внушава на наивниците и непознаващите Новия Завет, че няма какво да търсят при Иисус Христос и в Неговата Църква. П. Дънов „знае“ „думата“ на магическото заклинание и със „законите“ на кабалата ще призове Бога. Ясно е, че П. Дънов вместо учител е забдудител. За него Иисус Христос не е учител, защото „всеки, който се нарича учител, без да носи загубената дума, или не е учител, или е обикновен учител“17. В такъв случай „истинските“ учители трябва да бъдат убийците на Иисус Христос, тъй като те знаят „паролата“ и я съобщават само един път в годината.
Накрая искаме да обобщим, че т. нар. „учение“ на П. Дънов е еклектично. На много места той цитира от свое име други автори, искайки по един жалък начин да се представи озарен от висши духовни сили. Но цялата му еклектика е подчинена на една единствена цел – целта на световното масонство. Като резултат от преследването на тази цел П. Дънов създаде т. нар. „Бяло братство“, което не е нищо друго, освен теософско комасонство, т. е. масонство от втора ръка. По всяка вероятност П. Дънов е членувал в България прикрито в масонската ложа „Богомил“. Неговата работа на човешката нива е била да заблуждава своите „братя“ и да засява неосатанизъм в техните души в съответствие с борбата за създаване на световен тоталитаризъм и въздигането на антихриста.

Бележки:

„Още в началото ще кажем, че в споменаваната по надолу книгата на К. Златев, авторът си е поставил незавидната цел да примири в напълно теософски стил богооткровената религия а дъновизма като теософия. За целта той е нарисувал на корицата знак за равенство между Кръста и петолъчната звезда със своите аксесоари като теософски символ, а в самата книга старателно се избягват рязко противоречащите страни от учението на Дънов спрямо християнството. Целта е една – примирение на православието с дъновизма. Затова К. Златев накрая на книгата си говори, че няма по-голяма религия от истината, като постъпва напълно според теософската рецепта да се отнася отрицателно към религиозните догмати, тъй като положителните религии с точно установени догмати са изминат път и няма религия по-висока от истината. Вече жалкото е, че това лице заема отговорна длъжност – началник „културно-просветен отдел“ в някакъв Синод. – Ред.
1Виж: И. Богданов, Синовете на вдовицата. Масонство и масони.
София: „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 131.
2Пак там, с. 89.
3София: Издателство „Астрала“, 1994, с. 7.
4Пак там, с. 26.
5Константин Златев, Личността и учението на Петър Дънов.
Богословски анализ. София: „Верен“, 1994, с. 34.
6Пос. книга, с. 29.
** Вероятно е приел масонско посвещение в Русия. На печата на книгите от личната му библиотека пише: – Д. Вит. Дюльгеровъ – СТ. МОСК. ДУХ. АКАДЕМIИ. Печатът в началото и края е обграден от две пентаграми с върховете нагоре – точно според сатанинското войнствено обозначение. По време на първите години на болшевизма Дюлгеров е назначен за директор на гимназия в Москва от Ленин, а сетне е прехвърлен в България през 1922 г. с пратката учени-масони, за които се казва, че са: „полупослание, полусослание, полувислание“ от болшевиките за разрушаване на „капитализма“. Освен това Дюлгеров се е проявявал като активен масон в България, защото името му неизменно присъства в масонските списъци (Румен Янков, Кои са масоните в България. София: „Национален страж“, кн. 2, 1937, с. 25; Митко Иванов, Страници за българското масонство. (София:) МКИ-1, 1992 г., с. 93; също в архива на Старопечатен отдел при НБКМ). – Ред.
7Д. В. Дюлгеров, Ил. К. Цоневски, Учебник по мисионерство. София:
Св. Синод на Българската Църква, 1937, с. 343.
8)Личността и учението, с. 138.
9)София: Астрала, 1994, с. 25.
10)В: Златев, Личността и учението, с. 105.
11)Пак там, с. 38.
12)Петър Дънов, Закони на доброто. (3. 1.) Хелиопол-Езотерик, 1993,
с. 76.
13)Учителят говори, Варна, 1992, с. 74. – у: Златев, Личността и учението, с. 53.
14) Учителят говори, с. 161. – у: Златев, Личността и учението, с. 84.
15) Езическо празнично угощение свързано с възпроизвеждането на ритуалното кръвосмешение.
***В: Д. В. Дюлгеров, Ил. К. Цоневски, Учебник по мисионерство, с. 362. – Ред.
**** Ананке, една от модификациите на съдбата. – Ред.
16) Петър Дънов, Закони на доброто, с. 51.
17) Пак там, с. 285.

Доц. Евлоги Данков