„Съдружникът“ на Георги Раковски – княз Michael Obrenovic – foto Anastas Jovanovic

Тежко беше обаче положението на Раковски, който видя да рухват всичките му надежди. Той трябваше най-напред да предотврати едно нещастно повдигане в България. На Панайот Хитова, тогава на Балкана, побърза да пише: „Ако не сте се повдигнале, то пазете да ся не побуни някой град или село, защото из Сърбия няма нищо да бъде. Сърбите се помириха с турците.“ Тежка грижа за него беше и Легията, която трябваше да се разтури. Той бе събрал тия хора със своето име и излизаше сега отговорен за тяхната участ. Общото разочарование докара роптания, раздори. Държането на сърбите още повече влоши това положение. „Докато във време на бомбардировката“, разказва един свидетел, „се говореше „Живели, бракя бугари!“ и други таквизи, напротив – сега братята бугари почнаха да се укоряват и хулят с всякакви неприлични думи“. Васил Левски никога не забрави тази черна неблагодарност. В 1871 г., когато пак се заговори в революционните кръгове за споразумение със сърбите, той напомнюваше в едно писмо до Данаил Хр. Попова техните „мъки и предателства“. „Имаме“, пишеше той, „близни примери доста, дето са ставали с нази йоще от 62-ро (лето) до сега; мнозина са биле от нас бити и затваряни“. Сам Раковски се видя принуден да напусне Сърбия.
Раковски беше не само измамен в своите надежди върху Сърбия, но и дълбоко огорчен от поведението на сърбите. Беше ли това за него една пълна изненада? Не. По природа той беше самоуверен, но не и доверчив. Чуждите разположения и сметки му бяха напротив добре познати.