„ВЕДА СЛОВЕНА“ („Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“; на старобългарски: „Веда Словенахъ“) – сборник с народно песенно творчество в два тома, публикуван през 1874 и 1881 г., чийто автор е изтъкнатият фолклорист, етнограф, нумизмат и археолог с босненско-хър- ватски произход Стефан Веркович (1821–1893 г.; на хърватски: Stjepan Verković, известен и с прозвището „Антикаджията“; бивш францискански монах). Стефан Веркович има голям принос в борбите на българите за църковнонационална независимост. Съдържанието на сборника „Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“ е представено за първи път през май 1867 г. на Първата всеруска етнографска изложба в Москва, където предизвиква сензация, тъй като показва, че в песенното културно наследство от Югозападните Родопи има наличие на митологеми и исторически спомени от предхристиянски времена. Селата, в които са събирани песните и преданията, са основно в Татарпазарджишката кааза (или каза – териториално-административна единица в Османската империя; съответства на околия), а именно: Селча (сега в община Девин, област Смолян), Чавдарли (сега Чавдар, община Доспат, област Смолян), Касакли (сега Късак, познато още като Касъка, община Доспат, област Смолян), Доспат (област Смолян), Цицюво, Плетена (община Сатовча, област Благоевград) и в Неврокопска кааза – Джиджево (Жижево, или Жижово, старо паралелно име Държилово, Держилово – община Сатовча, област Благоевград), Теплен (община Хаджидимово, област Благоевград), Крушево, или Крушово; от 1927 г. е „Κρούσοβο/ν“, „Крусово/н“ (сега в Република Гърция, част от дем Синтика в област Централна Македония), Карабула (сега Крибул, община Сатовча, област Благоевград), Долно Дряново (община Гърмен, област Благоевград), Рибница (сега Рибново, община Гърмен, област Благоевград), Абланица (сега община Хаджидимово, област Благоевград), Лъжен (сега Лъжница, община Гоце Делчев, област Благоевград), Фъргова (сега Фъргово, община Сатовча, област Благоевград). Песните от сборника са предоставени на Стефан Веркович от изтъкнатия възрожденски деец и активен участник в църковнонационалните борби на българския народ, фолклорист и учител Иван Илиев (Попилиев) Гологанов (1839–1895) от с. Търлис, или Тарлис; от 1927 г. „Τερλίς“, „Терлис“ (сега в Република Гърция, дем Неврокоп, област Източна Македония и Тракия). Иван Гологанов първоначално се е наричал „Економов“, но по-късно променя фамилното си име. В продължение на дванадесет години той записвал тези песни, които предавал на Стефан Веркович. Двата тома на „Веда Словена“ включват 23 809 стиха. Изложените в сборника творби са с необикновена тематика и съдържание – говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологични герои, древни царе и господари, съдържат знания, спомени, формирани не само далеч преди ислямизацията на българите от този край, но и преди християнизацията на българския народ. Някои изследователи оценяват тази информация като сензационна. Научна полемика около сборника съществува и днес. Спорът започва френският славист Луи Леже (1843–1923) през 1873 г. През 1884 г. той става почетен член на Българското книжовно дружество (сега Българска академия на науките). Член е на френската Академия за надписи и художествена проза в Париж и на академиите на науките в Санкт Петербург, Белград и Букурещ. Поводът е научна анкета от френските учени Албер Дюмон и Огюст Дозон (филолог, албанолог, преводач и дипломат), свързана с предварителна публикация на „Древняя болгарская песня об Орфее“ (с превод на руски от видния поет на Българското възраждане Райко Жинзифов (1839–1877) през 1867 г. в Москва. След издаването на двата сборника от Веркович конфронтацията се задълбочава от двата предговора, в които публикуваните песни и предания са квалифицирани като сензационно откритие на епос, съхранил верски представи и обредни реликти, представящи древните българи като носители на етнокултура, по-стара от ведическата. За основополагащата роля на „Веда Словена“ не само за българската история и култура има Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски; 1821–1867 г.). Сведенията от „Веда Словена“ според Георги Раковски показват, че древните българи са носителите на санскрит, но славата им бива приписана погрешно на други народи.
За автентичността на „Веда Словена“ се обявяват видният български етнограф Димитър Маринов (1846–1940), основател и първи директор на Националния етнографски музей, директор на Националната библиотека, възрожденският книжовник, фолклорист и редовен член на Българското книжовно дружество (сега Българска академия на науките) Кузман Шапкарев (1834–1909) и редица други изследователи. Фототипното издание на „Веда Словена“ през 1980 г. става основа за нова дискусия сред литератори и фолклористи. След дългосрочно анкетиране в Родопите Тодор Ризников (псевдоним на Тодор Иванов Василев; (1932–1992 г.) потвърждава автентичността на песните. През 1991 г. е публикувана монографията на изтъкнатия писател, юрист, историк, архивист и библиограф Иван Богданов (1910–1992) „Веда Словена и нашето време“, която за пореден път доказа автентичността на този най-древен епос в света, който е съхранен и създаден от нас Българите, които сме в основата на създаването на човешката цивилизация по безспорни археологични, писмени и генетични данни!
Публикация: Иван Тренев
