УНИЖЕНИЕТО (МИЛОВАН ДЖИЛАС: «РАЗГОВОРИ СЪС СТАЛИН»)

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  


Милован Джилас

Милован Джилас е едно от най-големите имена в комунистическата история на Югославия. Той е един от големите критици на комунистическата система в международен мащаб. Биографията и данните за него са общодостъпни в интернета. Неговото значение за България е описания разговор със Сталин между делегациите на Югославия, България и Сталин. Това е може би най-важния разговор за бъдещата съдба на Балканите и специално на България. Това е също така един от най-важните моменти в историята на нейното унижение и подчинение, продължаващо и днес с помощта на българската комунистическа (социалистическа) партия.

Разговорът със Сталин, споменат по-горе, е преведен от английското издание на книгата «Разговори със Сталин», публикувана за пръв път на английски в 1962.

Кардел и Бакарич пристигнаха в Москва на 8 февруари 1948. Съветското правителство всъщност беше поканило и Тито, но от Белград той се извини че не се чувства добре. Дори и в тази подробност можеше да се види взаимното недоверие и затова Кардел дойде вместо него. За срещата беше поканена и делегация на българското правителство.

Десетина дена преди това вестник «Правда» беше вече разобличила Димитров, като се разграничи от неговите «проблемни и фантастични федерации и конфедерации и митнически съюзи». Това беше нещо като предупреждение и предвиждане за мерките и твърдия курс, който съветското правителство щеше да поеме.

Тъй като аз бях вече в Москва, в нощта преди срещата аз седнах на леглото до Кардел и го информирах с много мек тон за моите впечатления от престоя ми в Москва и за контактите ми със съветските лидери. Те се свеждаха до заключението ми, че не можем да очакваме сериозна помощ и трябва да се надяваме на самите себе си, тъй като съветското правителство провеждаше политика на подчинение и се опитваше да принуди Югославия да се принизи до нивото на окупираните източно-европейски държави.

Кардел ми каза, че причината за спора с Москва е било споразумението между Югославия и Албания за влизането на две югославски дивизии в Албания. Дивизиите вече са били в процес на формиране, а югославска военно-въздушна част вече е била изпратена в Албания, когато Москва е отправила силен протест и не е приела обяснението, че югославски дивизии са били нужни да защитават Албания от гръцките «монархо-фашисти». Молотов буквално заплаши Белград.

След пристигането на Кардел, ние с него се разхождахме в парка под наблюдението на съветски агенти, които бяха зачервени от гняв че не можеха да чуят за какво става дума в нашия разговор. Към нас се присъедини и Бакарич и ние продължихме разговора.

От съветска страна не бяхме осведомени за нищо чак до вечерта на другия ден, 10 февруари, когато ни отведоха с кола при Сталин в Кремъл. Там ние почакахме около петнадесет минути до пристигането на българите Димитров, Коларов и Костов и щом те пристигнаха бяхме отведени при Сталин.

Първият, който доста грубо взе думата, беше Молотов. Той говори за сериозните разлики между съветското правителство от една страна и югославското и българското правителство, от друга, което «не е позволено нито от партийна, нито от политическа гледна точка».

Като примери за тия разлики той посочи подписването за съюз между България и Югославия не само без знанието, но и противно на позициите на съветското правителство, според което България не трябва да подписва нито един политически договор, преди да подпише мирен договор.

Молотов вече задълбаваше доста дълго около изявлението на Димитров в Букурещ за създаването на Източно-Европейска Федерация, включваща Гърция, както и създаването на митнически съюз и съгласуване на икономическите планове между Румъния и България. Сталин обаче го прекъсна:

– Другарят Димитров се отвлича надалеч на пресконференции и не знае какво говори. И всичко, което той казва, го казва и Тито и си мисли, че това е известно на всички. Например тук идват поляците и аз ги питам: «Какво мислите за изявлението на Димитров?» А те казват: «Добро е». Но аз им казвам: «Не, не е добро изявление.» И те тогава казват, че и те считат, че не е добро, ако това е мнението на съветското правителство. Понеже те мислели, че Димитров е направаил това изявление със знанието и съгласието на съветското правителство, и затова го одобрили. Димитров по-късно се опита да промени изявлението си чрез БТА, но с това не промени положението. Нещо повече, той дори спомена че Австро-Унгария в миналото попречила на митнически съюз между България и Сърбия, от което следва да заключим – ето виждате ли, преди немците, а сега руснаците. Ето това е!

След това Молотов каза, че българското правителство се е заело с образуването на федерация с Румъния, без дори да съгласува това със съветското правителство.

Димитров се опита да понамали тона като каза, че е говорил за федерация само като идея.

Сталин обаче го прекъсна:

– Не, вие сте се съгласили за митнически съюз и за съгласуване на икономическите планове.

След Сталин Молотов пак взе думата:

– И какво означава митнически съюз и съгласуване на икономиките, ако не създаването на държава?

В този момент ми се изясни смисъла на тази среща, макар че никой нищо не ни каза за това преди, а именно: никакви връзки между «народните демокрации» не са позволени без да са съобразени с интересите и одобрението на съветското правителство. Изведнъж стана очевидно, че за съветските ръководители с техния манталитет на велика сила (най-добре изразен в лозунга «Съветския съюз – водеща сила към социализма»), и особено с тяхното самочувствие, че Червената армия е освободила Румъния и България, в случая изявленията на Димитров и югославската недисциплинираност бяха не само ерес, но и отхвърляне на «свещените права» на Съветския съюз.

Димитров се опита да обясни, да се оправдае, но Сталин го прекъсваше, без да го дочака да се изкаже. Това беше истинския Сталин: забележките му станаха злобни и груби, звучащи все по-непоносимо. Въпреки това той се въздържаше и успя все пак да не се вбеси. Без да загуби нито за момент контрол върху положението той ядосано нахока българите, като знаеше че те ще му се подчинят, но всъщност той през цялото време имаше в предвид югославяните. Също както в поговорката: «Думам ти дъще, сещай се снахо!»

С поддръжка от Кардел, Димитров напомни, че Югославия и България не са обявили подписването на договор, а само изявление, че е постигнато споразумение за договор.

– Да, ама без да се консултирате с нас, – изкрещя Сталин – ние научаваме от улицата какво правите вие! Вие бръщолевите като жени помежду си, а после вестниците ви разнасят!»

Димитров продължи отчайващо да оправдава позицията си за митнически съюз с Румъния:

– България е в такова трудно положение, че без сътрудничество с други страни не би могла да се развие. Колкото до моето изявление на пресконференцията, вярно е, аз се увлякох.

Сталин обаче го прекъсна:

– Ти си искал да блеснеш с оригиналност. Това беше абсолютно недопустимо, понеже такава федерация е немислима. Какви са връзките между България и Румъния? Никакви! Все едно че говорим за Полша и Унгария!

Димитров се сви:

– Няма разлика между външните политики на България и Съветския съюз.

Сталин обаче каза решително и твърдо:

– Има разлики, защо да го крием. Другарят Ленин винаги казваше, че трябва да се признават грешките и да се поправят възможно най-бързо!

Димитров, почти умолително и с подчинителен тон:

– Вярно е, сгрешихме. Но чрез грешките ние се учим във външната политика.

Сталин, този път грубо и предизвикателно:

– Учите се? Ти си в политиката вече петдесет години, а сега си поправяш грешките! Твоят проблем не са грешките, а различната позиция от нашата!

Хвърлих поглед на Димитров отстрани. Ушите му бяха зачервени, червени петна покриваха лицето му, дори и върху екземата. Оредялата му коса висеше върху набръчкания му врат. Съжалих го. Лъвът от Лайпцигския процес, който беше победил Гьоринг и фашизма по време техния възход, сега изглеждаше отхвърлен и обезкуражен.

Сталин продължи:

– Митнически съюз, федерация между Румъния и България – това е глупащина! Федерация между Югославия, България и Албания е съвсем друго нещо. Тук вече имаме исторически и други връзки. Това е федерацията, която трябва да се създаде, и то колкото се може по-скоро. Точно така – колкото може по-скоро, а ако може още утре. Да, още утре. Веднага.

Кардел се обади, че Югославско-Албанска федерация вече се подготвя, но Сталин каза упорито:

– Не, първо федерация между България и Югославия, а след това двете с Албания!

След това той добави:

– Ние считаме, че федерация трябва да се направи между Румъния и Унгария, а също между Полша и Чехословакия.

И добави в почти заповеднически тон, че такава федерация трябва да бъде съгласувана незабавно. От това, което той каза и от това, което някои съветски дипломати намекваха, изглеждаше, че Сталин заиграваше с идеята да прибави към Съветския съюз така наречените «народни демокрации – Украйна към Унгария и Румъния, а Белорусия към Полша и Чехословакия, докато Балканите трябваше да бъдат прибавени към Русия. Колкото и мъгляви и въображаеми да бяха тези планове, едно нещо беше сигурно: Сталин е обмислял решения и начини как да осигури властта и хегемонията си над Източна Европа за много години напред.

И точно когато изглеждаше, че въпросът за румънско-български митнически съюз беше разрешен, старият Коларов се обади:

– Не виждам къде е сгрешил другарят Димитров, понеже ние вече изпратихме чернова за одобрение на договора с Румъния на съветското правителство, но от там не получихме никакво мнение и за митническия съюз.

Сталин се обърна към Молотов:

– Изпратили ли си ни такава чернова?

Без изобщо да се смути, но и не без раздразнение, Молотов каза:

– Ами-и, да.

Сталин, с видимо недоволство:

– Ние също правим глупости.

Димитров се хвана за тоя факт:

– Точно затова беше моето изявление. Черновата беше изпратена в Москва и аз не мислех, че вие ще имате нещо против.

Сталин обаче остана неумолим:

– Глупости – каза той. – Ти си се изсилил като комсомолец. Искал си да смахнеш света, като че ли си все още секретар на Коминтерна. Вие с югославяните не давате на никой да знае какво правите, а ние трябва да узнаваме за всичко от улицата. Поставяте ни пред свършен факт!

Костов, който ръководеше икономиката на България по онова време, също взе думата:

– Трудно е за малка и неразвита страна… Бих искал да повдигна някои икономически въпроси.

Сталин обаче го пресече, като му каза да се обърне към съответните министерства и подчерта, че това е дискусия за разликите във външната политика на три правителства и партии.

Най-после Кардел се обади. Той подчерта, че договора между България и Югославия, подписан в Блед, е бил изпратен в съветското правителство и че от там не е получено мнение, освен едно, а именно че не е трябвало да бъде подписван «за 20 години», а «за вечни времена».

– Освен тая забележка, която ние приехме – каза Кардел – други разлики нямаше.

Сталин го прекъсна ядосано, но не така обидно както Димитров:

– Глупости! Разлики има, и то големи! Какво ще кажете за Албания? Вие изобщо не се съветвахте с нас когато вашата армия влезе в Албания!»

Кардел подчерта, че за това е получено съгласието на албанското правителство, но Сталин изкрещя:

– Това може да доведе до сериозни международни усложнения. Албания е независима държава – какво си мислите вие! Оправдание или не, вие не ни питахте, когато изпратихте две дивизии в Албания!

Кардел отвърна, че не си спомня дори един международен проблем без съветване със съветското правителство.

– Не е вярно – изкрещя Сталин. – Вие изобщо не се съветвате. Това не е ваша грешка, а ваша политика. Точно така – ваша политика!

Кардел млъкна и повече не повдигна въпроса.

Тогава Молотов извади лист хартия и прочете част от договора между България и Югославия: «…България и Югославия ще работят в духа на Обединените Нации и ще поддържат всички инициативи в интерес на мира и срещу огнищата на агресия».

– Какво означава това? – попита той.

Димитров обясни, че тези думи означават солидарност с ООН в борбата срещу всяка агресия.

Сталин го прекъсна:

– Не, това е превантивна война – най-обикновен комсомолски трик, раздута фраза, подхранваща мелницата на врага.

Молотов отново се върна към митническия съюз между Румъния и България, подчертавайки че това е началото за обединението между двете страни.

Сталин се намеси и заяви, че митническите съюзи са нереалистични. Кардел отбеляза, че някои такива съюзи са показали ефектен опит.

– Например? – попита Сталин.

– Ами да вземем за пример Бенелюкс – с тих глас каза Кардел. – Това са Белгия, Холандия и Люксембург заедно.

– Не – каза Сталин – не с Холандия. Само Белгия и Люксембург. Това е нищо, незначително.

– Но Холандия е част от съюза – каза Кардел.

– Не – каза опърничаво Сталин – Холандия не е.

В тоя момент ми се поиска да обясня на Сталин, че сричката «не» в съкращението Бенелюкс означава Недерландия, тоест другото име на Холандия, но всички си замълчаха и така остана, че Холандия не е част от Бенелюкс.

Сталин отново заговори за съгласуването на икономическите планове между България и Румъния:

– Това са безсмислици, понеже вместо коопериране от това ще излезат само проблеми. Обединението между Югославия и България е съвсем друго нещо – тук има подобия, има древни аспирации.

Кардел отбеляза, че в Блед също е било решено да се работи постепенно за федерация между България и Югославия, но Сталин се намеси да уточни:

– Не постепенно, а незабавно, още утре. Първо двете се обединяват, а после и Албания се присъединява.

Димитров спомена за развитие на икономическите връзки със СССР, но Сталин го прекъсна отново:

– Ние ще говорим за това с общото правителство на Югославия и България.

На оплакването на Трайчо Костов за несправедливото споразумение за техническата помощ, Сталин го накара да прати записка до Молотов.

Съвещанието продължи вече два часа. На връщане в колата се почувствах празен и огорчен. Кардел също беше смазан и възмутен. Същия ден според споразумението със Сталин ние се срещнахмке с Димитров за обяд, за да се разберем за федерацията. Всичко мина вяло, като последствие на властния натиск на съветското правителство. Разговорът за това беше кратък и безполезен и за двете страни, и се разбрахме да подновим контакти като се върнем в Белград и София.

Всички тия неща и без това свършиха безславно, когато Молотов и Сталин започнаха да нападат югославското правителство в писмата си с поддръжката на българския ЦК на БКП. Федерацията между България и Югославия всъщност се оказа планирана подлост, за да се разбие единството на югославските комунисти. На повърхността всичко все още беше спокойно, но всъщност беше увод към това, което щеше да стане, а именно разрив между СССР и Югославия, което и стана през юни 1948.

Изводи:

– представете си наивността на тримата – Георги Георгиу Деж, Тито и Димитров, които са обмисляли федерации без кръчмаря, тоест без московския касапин Сталин;

– те очевидно са считали, че никой няма да им се противопостави;

– Тито от сталински любимец става най-омразния за него ренегат, който фактически шутира Сталин в задника. С това Сталин едва не вкара България в съсипваща война с Югославия;

– Димитров, «тигърът от Лайпциг», става унижено нищожество, а с това идва и истинското унижение и заробване на България;

– ако се съди по изпратената в Англия икономическа делегация, начело с Трайчо Костов, тримата комунистически лидери изглежда тайничко са мечтали за помощи от Запад, или може би за плана Маршал. Очевидно са имали контакти с англичаните, и то през главата на съветския окупатор. В Лондон делегацията е следена по петите от сталинските ченгета. Не след дълго Трайчо Костов е пречукан като «троцкист».

– нито един от тримата не е предполагал, че Балканите е трябвало да станат част от Сталинския Съветски съюз;

– Георги Димитров става послушен глашатай на Сталин, а националния суверенитет на България се изпарява яко дим;

– федерацията на балканските народи се отлага, но на хоризонта изгрява ново слънце – Тодор Живков, който и без планове от Москва е готов да подари страната на СССР.

Страна за подарък!!! Поне да я бяха сложили на търг да видим кой колко ще даде!

 61 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)