Хиперборея е легендарна земя на север от древната митология, известна и с други имена като Туле, Тартар, Хадес и др. Обикновено се свързва със Северния полюс, където е бил адът за древните хора. През Средновековието се използва за други земи като Великобритания, Скандинавия и Сибир. Земята на Хадес, гръцкият бог е била известна под името Хиперборея. Хадес беше богът на мъртвите и подземния свят.
Тартар (Тартария/Тартария) също в някакъв момент е бил приложен към земите на Северния полюс, Скандинавия и Великобритания. Но почти винаги се използва за обозначаване на Сибир, Монголия и т.н. Туле също е древна легендарна земя, за която се казва, че е най-далечното северно място, споменато в гръцката и римската литература и картография.

Хората на Thule

Туле или прото-инуитите са били предците на всички съвременни инуити. Те се развиват в крайбрежната Аляска до 1000 г. и се разширяват на изток през Северна Канада, достигайки Гренландия до 13 век. В този процес те заменят хората от по-ранната култура на Дорсет, които преди са обитавали региона. Наименованието „Thule“ произлиза от местоположението на Thule (преместено и преименувано на Qaanaaq през 1953 г.) в северозападна Гренландия, с лице към Канада, където археологическите останки на хората са открити за първи път в Comer’s Midden. Връзките между Туле и инуитите са биологични, културни и езикови.
Доказателствата подкрепят идеята, че Туле (а също и Дорсет, но в по-малка степен) са били в контакт с викингите, които са достигнали бреговете на Канада през 11 век (необходимо е цитиране. Във викингските източници тези народи се наричат Скрелингджар Някои Туле са мигрирали на юг, във „Втората експанзия“ или „Втората фаза“ До 13-ти или 14-ти век Туле са заемали район, обитаван дотогава от Централните инуити, а до 15-ти век Туле измества Дорсет. Засилените контакти с европейците започват през 18 в. В допълнение към вече разрушителните ефекти на „Малката ледникова епоха“ (1650-1850), общностите на Туле се разпадат и хората оттогава са известни като ескимоси, а по-късно инуити.

Thule също беше свързан със Северния полюс, но главно с Гренландия. През Средновековието се е прилагал и във Великобритания, Скандинавия и Ирландия. От Туле произлизат хората инуити (ескимосите), юпик и вероятно други северни хора като алеутите.

Тартар също е едновременно божество и място в подземния свят. В гръцката митология дълбоката бездна се използва като тъмница на мъки и страдания за нечестивите и като затвор за титаните. Тартар е наричан още „Огр“ или „Оркус“. Земята на Огрите също е известна като Волго-Уралския регион и на изток от него. Оттам се предполага, че терминът „угри“, „угри“. Огърът е бил известен и като българин.

Тартар също е едновременно божество и място в подземния свят. В гръцката митология дълбоката бездна се използва като тъмница на мъки и страдания за нечестивите и като затвор за титаните. Тартар е наричан още „Огр“ или „Оркус“. Земята на Огрите също е известна като Волго-Уралския регион и на изток от него. Оттам се предполага, че терминът „угри“, „угри“. Огърът е бил известен и като българин.

скули и ухилен вид на глиган. Името им стана синоним на нечовешко чудовище.
Оттук и немското Sune, гигант, френското Bulgar или Bougre, руското Obri и английското OGRE.
-Думи и места от Айзък Тейлър
1865 г

Така че като цяло всички тези имена са били използвани за описание на една и съща земя и народ на Севера. Които са известни с това, че са известни като буквално подобни на ад земи, в които хората са били заточени, измъчвани и т.н. Канибализмът е твърде свързан с тези земи (вероятно грубо преувеличение). Но тези земи и хора са познати не само на гърците и римляните, но и на китайците, японците, индийците и други. Японците наричат Огъра – „Они“ и се възприема като зъл демон, който измъчва
грешниците като надзиратели на ада
– Джигоку

Планината Меру, известна още като Сумеру, Синеру или Махамеру, е свещената планина с пет върха на индуската, джайнистката и будистката космология и се смята за център на всички физически, метафизични и духовни вселени. Планината се споменава и в някои писания на неиндийските религии като даоизма, който е повлиян от пристигането на будизма в Китай.

Планината Меру беше най-свещеното място във ведическата култура, тя беше земята на боговете и се намираше в крайния северен континент Джамбудвипа (Северен полюс) Вестник на Американското ориенталско общество

Сурия-Сидханта
„Седалището на [боговете” е планината Меру, разположена на северния полюс.

Джигоку е известен на китайците като „Дию“
– буквално „Земен затвор“ или „Ад“, като царство на мъртвите. И е известно като кралство, управлявано от Десетте царе Яма или Десетте царе на ада.

Намира се някъде в Централна Азия или близо до Централна Азия, защото се споменава, че е близо до митичните планини Кунлун, за които се знае, че са в Централна Азия. И за разлика от тунгусите и другите „варвари“
– Японци, манджури и т.н. Огърът (Они) е бил разглеждан от китайците като дух на предците, не непременно зъл. В будизма Адът (Дию/Джигоку) е известен като „Нарака“. И не беше само един ад, а много. Имаше и топли и студени „Нараки“.

Някои от българските племена са били известни с това, че са имали „канибалски“ обичаи като пиене от чаша, направена от черепа на врага, оттам френският синоним на Bulgar – Bougre (от Ogre)

Антропофагите са били митична раса от канибали, живеещи в (или близо до) Скития, също известни под името българи или
Бугрес. Земята Тартар/Туле на Северния полюс е наречена „българска земя” в поемите на Максим от Тир – и век след Христа.

„[МАКСИМУС, ОТ ДОГТАУН-IV]“ (Максим 11, 163-172) в бележник от средата на март 1963 г., Тартар, „мястото на чудовищата“, се нарича „българска земя“ и се намира „на север северозапад“ в други думи на Северния полюс, където Адът е бил за ранните народи.

– Ръководство за Maximus Poems на Charles Olson
1980 г

А най-северната земя – Boulquant, както и „Феите на Тартария“ (?) са били наричани Bolgara или Bolghar в средновековната френска поема – Huon of Bordeaux
(13 век)

Boulquant, Bolgara или Bolghar – най-северната граница на обитаемите
свят. (I/wow. ed. cit. p. 812.) Това беше общоприето като място на Хадес.
– Вестник по германска филология
1898 г