БОТЕВ – НАДРЕДНОТО

Със смъртта на постмодернизма /ако у нас вече са чули за тази смърт/ някои омразни за адептите му понятия като гений, творба, канон не само възвръщат предишния си смисъл, но изглеждат неочаквано по-привлекателни и интригуващи, от когато и да било. Впрочем доста преди постмодернизмът да дойде в България, четенето на Ботевата поезия започнало да губи от оная сила на почти религиозно съпричестяване на душите, каквато са изпитвали неговите съвременници и поколенията, близки до тях.
Че думите остаряват по-бързо от хората, е тъжна истина, която никой век не отмени, и че това, което харесват бащите, рядко се харесва на синовете, е жестока неотменност, в която всички поколения, само на свой гръб, се уверяват – на тия всеобщи закони е подвластно всичко словесно и всичко човешко и от тях не прави изключение и поезията. Още преди 50 години най-чувствителните измежду критиците са имали усещането, че българският читател е вече „твърде много свикнал“ с Ботевата поезия“ /П. Динеков/, за да я усеща в първичната й сила и красота. През 90-те години на миналия век вече е изразено съзнанието, че дори между най- познатите редове на тази лирика и самите нас лежи „огромно разстояние от информираност за проумяването им“ /Инна Пелева/. За 13 десетилетия коментарите-преводи на 20- те Ботеви стихотворения са вероятно много повече от десетица за всяко стихотворение. Въпреки това твърде много са и днес хората, които не могат да се докоснат до Ботевата поезия, без да изпитат чувството за благородна старина – ако имат все пак някакво понятие за историчност и изкустно, и за архаика – ако въобще го нямат. Думите, дори в поезията, се уморяват не само когато промените в живота ги затискат, но и когато дейностите на разните институции /и на образованието – най-много/ ги механизират в перманентната си повторяемост. Ботевата поезия повече от век е жертва и на двете.
И ето дойде епидемията на постмодернизма, епидемия за всички, които повярваха, че това е последната истина за изкуството и живота и благодат и имунизация за всички, които я прекараха с вярата, че като всички чудеса и тя е временна. Постмодернистичните четения на Ботев ни научиха, противно на патосно-възклицателните, на педантично-описателните, на идеологично-настоятелните, на субективно-ограничителните /от типа „моят Ботев“/, да търсим невротизирания и паникьосан, и паникьосващ субект, нарцисистичната личност, втренчиха се в „долното“ на езика и откриха там „тялото на национализма“.
Сега трябва да им бъдем благодарни за изнурителните втренчвания, на които се подложиха, за усъмняванията, които ни усъмняваха, за фигурите, които начертаха, и за метафорите, които преведоха, защото изненадващо и за нас, и за самите тях ни върнаха сетивата за Ботев и надредното, показаха, че за тази поезия е невъзможно да се мисли като за правени стихове, доказвайки така онова, което най-малко биха желали – че тя е адекватна на себе си само като експлозия на Аза, катастрофичен катарзис, който няма равен на себе си в националната словесност.
Но кое е надредното, тоест гениалното, в тая поезия, която е определяна като гениална още от времето на 80-90- те години на XIX век и не е оспорвана, с малки изключения / в 30-те години на ХХ век/, та чак до постмодернистките ревизии? Това е най-трудният въпрос, който може да бъде отправен към Ботевата поезия.
Геният не е правила и закономерности; той е изключение от правилата и закономерностите и е по-скоро техен създател за дълъг период от време. Гениалната поезия, по тая логика, би трябвало да бъде парадоксално съчетание от дълбоко лично и пределно всеобхватно и Бог знае още от какви антиномии и крайности.
Има два най-достъпни начина да бъде обяснявана гениалността на една поезия. Първият е с цитати от великите философи и поети. Това е превъзходен начин за демонстриране на ерудиция. Неговият видим недостатък е, че неизбежно „заглажда ръбовете“ на разглежданата поезия в мъдри констатации, извлечени от чужд опит.
Вторият начин е отказът да се определя гениалността и приемането на риска само да се приближим до нея, като се „изреже профила“ на чувстваното като гениално само в безредни фрагменти, не само защото съвършенството най-добре се описва във фрагменти, но и защото фрагментът е и най- чистосърдечното признание на безсилие и възторг пред съвършенството.
Ако е истина, че човекът е най-близо до Бога, както са мислели древните, в стихията на поетическото говорене Ботев е единственият български поет, който е пребивавал до поетическия бог с всяко свое стихотворение. В този СМИСЪЛ той не е професионален поет и никога не е правил поезия. За близо десет години от отпечатването на първото си стихотворение „Майце си“ /1867/ до последното „Обесването на Васил Левски“, той е написал само двайсетина стихотворения. Ботев се е обръщал към поезията само в екстремални мигове на вътрешния си Аз, един от които е могъл да се нарече „Майце си“, друг „Делба“, трети „на прощаване“, четвърти „Хаджи Димитър“, а последният „Обесването“.
Това е и истинската причина за неговата „слаба продуктивност“, за тези само двайсетина стихотворения. Само в такива екстремални мигове на Аза може да се прозре безсмъртието на посветения мъртъв, като се завърти целият космос около него, и да се открие страшна сила в смъртта на висналото на бесилото тяло.
Не силата на смъртта, а сила в смъртта, каквато е прозрял Ботев в „Обесването на Левски“. Думите стават неустоимо убедителни, защото са лишени от всяка обективна убедителност. В конкретиката – географска и личностна величествено смразяващо прозира трансцедентното – светът се е разширил не само отвъд границите на видимото, но и отвъд границите на познаваемото.
Има ли смисъл да се питаме кога на български език е постиган подобен поетически израз? Нелепо е да се твърди, че такава поезия може да бъде обяснена с понятия като метафора, метонимия, синекдоха и т. н, както е нелепо да се търси и логическа последователност във величествените стихове за нощния Балкан в „Хаджи Димитър“, каквато е търсил Пенчо Славейков. Пенчо Славейков е професионалист в литературата той не само я познава, каквато е, но и знае каква трябва да бъде. Ботев не е бил никога професионалист в поезията, нито
пък е бил любител. Той е неин избраник.
И затова позволеното нему, против всяка логика и против всички професионални закони, може да бъде само пророческо.
Ако не вярвате, прочетете отново поезията му /още по- лесно публицистиката/ и се попитайте има ли в нея отговори за понятия, без които не можем да мислим нашия свят. Например социална справедливост, разпознаване на различността в себе си, настояването и другият да вижда тази различност, с други думи, възрожденския национализъм, правото на власт върху себе си, правото на избор…
Но пред невъзможността да обхвана необятното, нека завърша с онова, което ми се струва първо всред всичко.
През 19 век, този паметен век на прогреса, на откритията и на техниката, опиянил до самозабрава силните на деня, Ботев е между първите личности, които съзират непобедимостта на човешкото не като акт на отчаяние или фанатизъм, а като изконна заложеност и неизбежност – ако свободата е изконна заложеност на човешката природа и ако това я прави неуправляема и неподвластна на силата на обективното. Неговата лирика в цялата й трагичност е най-могъщият възпев на български език за ценността и непобедимостта на човека в неговия стремеж към справедливост.
Далчев негодува, че Ботевата поезия е поезия само на две чувства – исполинска любов, както би казал Вазов, и исполинска омраза. Изглежда, че той е наистина прав, но трябва да се запитаме кое е по-трудното – да пишеш музика само с две тоналности, или да използваш всичко, което ти е достъпно, за да изразиш себе си?

Публикация: проф. Симеон Янакиев