СТАРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ В АЗИЯ – ПЛАНИНАТА ИМЕОН И „СКИТИТЕ“ НА МИХАИЛ СИРИЙСКИ.
Присъствието на българи в средна Азия е факт, но за това си има реално обяснение, и то е свързано с миграция на българите в древността, от балканите към средна Азия, където повлияват на материалната култура на местното население… в последствие следва преселение към северен Кавказ, където през втори век възниква Стара Велика България, в региона на кавказко – черноморския басейн… Всякакви глупости за тюркски , ирански, индийски и друг произход са несъстоятелни и могат да предизвикат единствено присмех… Генетичните изследвания дават отговор на този въпрос…
И така , по същество:
Абул Касим Ибн Хордадбех през 80-те години на ІХ век и Йакут ал-Хамави в 20-те години на ХІІІ век не са единствените източни автори, оставили сведения за населени с българи земи в Средна Азия. През XII-XIII век към средноазиатските българи започват да проявявят интерес и някои източнохристиянски автори. Един от тях е Михаил Сирийски. От 1166 г. до смъртта си през 1199 г. той е патриарх на Сирийската якобитска църква (Сирийската православна църква). Михаил е автор на монументален труд със заглавие „Хронография“ (или „Хроника“), която представлява изложение на историята на света и в частност на Предна Азия и на гръко-римския свят от времената на Адам до 1195 г. Хронографията му е запазена в един единствен ръкопис на сирийски език, препис от 1598 г. Ето какво съобщава сирийският патриарх за най-ранната история на българите:
В онези дни [излезли] трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 000 скити и пътували 60 дни от отсам проломите на планината Имеон. Те пътували през зимата, за да откриват вода и стигнали чак до река Танаис, която извира от езерото Меотис и се влива в Понтийското море.
Когато достигнали до границите на ромеите,
единият от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 мъже и се отделил от братята си. Пресякъл реката Танаис по посока на Дунав, която също се влива в морето Понт и поискал от Маврики да му даде земя, за да се установи и да стане съюзник на ромеите. Императорът му дал Горна и Долна Мизия и Дакия, процъфтяващи страни, които народът на аварите бил опустошил след времето на Анастас. Те заживяли там и се превърнали в отбрана на ромеите. Те били наречени от тези същите българи.
Другите двама братя скити дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия, наречена [още и] Врати на турайе. Булгарайе и пугурайе, техните обитатели, навремето били християни. Когато един чужд народ зацарувал над тази земя, те бяха наречени хазарайе по името на най-големия брат, който се казвал Хазариг. Този народ станал мощен и захванал да се разширява“
[Chronique de Michel le Syrien Patriarche Jacobite d’Antioche. Éditée pour la première fois et traduite en français par J.-M. Chabot. Tome II. Paris 1901, pp. 360-364].
Благодарение на писалия век по-късно Григорий Бар Хебрей, предстоятел на сирийската църква в Марага (Персия) и продължител на „Хронография“ на Михаил Сирийски, става ясно, че преселението на 30- те хиляди „скити“ е станало през зимата на 586/587 г. Бар Хебрей също твърди, че началната точка на преселението на 30-те хиляди „скити“, тоест българи, е планината Имеон.
„И в четвъртата година от царуването му (на император Маврикий, тоест в 586 г.) се раздвижил и излязъл от изток ненавистният народ от Абарис (т.е. аварите), чиито коси били на плитка, а от запад също така дошли асклабоне (т.е. славяните) и лонгобардите… В онези дни излезли от Вътрешна Скития трима братя с 30 хиляди скити. И те предприели пътуване от два месеца през зимата, за да откриват вода, тоест [тръгнали] от бродовете на планината Амон. И те стигнали до реката Танис, която извира от езерото Миантис и се влива в морето.
Понтос. И когато стигнали до границите на ромеите, единият от тях, чието име било Булгарис, взел десет кораба и прекосил реката Танис и разположил стана си между реките Танис и Дунбир, която също се влива в морето Понтос. И тогава той проводил [пратеници] при Маврикий (с искането] да му даде земя, на която да се засели и [обещал] да стане съюзник на ромеите. И Маврикий му дал Горна и Долна Мизия и те се установили там и станали пазители на ромеите. И тъй, въпреки че били скити, ромеите ги наричат булгарайе. Тогава другите двама братя стигнали до страната Ал лан, сиреч Бар Салия, тоест до градовете на Каспия, която булгарайе и пангурайе наричат Врати на турайе. Някога те били християни и сега се зоват казарайе по името на най-големия брат“ [Bar Hebraeus’ Chronography. Translated from Syriac by Ernest A. Wallis Budge. Oxford University Press. London, 1932, IX].
Коя обаче е била планината Имеон и къде се е намирала?
Тя е известна на античните географи поне от времето на Клавдий Птолемей (средата на II век), но един по-късен арменски географ от края на VII век на име Ананиа Ширакацидава нейно предметно и точно описание. В своята география „Ашхарацуйц“ („Светопоказате) той казва, че „планината Иемавон е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква „люн“, имаща сгъвка от изток на юг. Едното рамо [на Йемавон) върви 1280 мили на запад, другото рамо – 1550 мили на север, а третото върви към Непознатата земя“ (Игриш рwgnjg Moveses прародител на Хоренацво. Азия, LD, Венеция, 1881). Арменската буква „люн“ е много близка графично до латинската и това позволява безпроблемно и с точност да се определи коя е планината Имеон. Тя отговаря на масива на планините Хиндукуш и Памир („сгъвката от изток на юг“) и Тян Шан. Сведението от „Ашхарацуйц“ е взето директно от географията на Клавдий Птолемей и отразява античните знания и представи за орографията на Средна Азия. Следователно географската макро рамка, в която трябва да се търси изходната точка на описаната от Михаил Сирийски и Бар Хебрей миграция, е районът западно от хребетите на Памир и Тян Шан. Това прави безпредметни всички спекулации, че Имеон били Ставрополските възвишения в днешна Южна Русия.
Михаил Сирийски обаче съобщава категорично, че тримата братя и техните 30 000 „скити“, сиреч българи, потеглили „ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“. Единственото място в масива Хиндукуш Памир – Тян Шан, което отговаря на това описание, тоест да е „отсам проломите на Имеон“, е районът на Ферганската долина.
Тя е оградена от север от Кураминския, Чаткалския и Ферганския хребет, а от юг от Туркестанския и Алайския хребет и прилича на бутилка, чието гърло се свива там, където днес се намира Кайракумското водохранилище източно от град Худжанд в Таджикистан. Водохранилището е захранвано от река Сър Даря, която продължава от него на северозапад покрай град Ташкент в Киргизстан, за да премине на територията на Южен Казахстан. Входът към долината наистина наподобява пролом или клисура. Тоест, изходната точка на преселението („ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“) се е намирала западно от Кайракумското водохранилище, в непосредствена близост до входа към Ферганската долина. Този район е триъгълникът между град Худжанд в таджикската провинция Согд, и градовете Ташкент и Джизак в Джизакска област на Узбекистан. Оттам протича и река Сър Даря.което би обяснило твърдението на Бар Хебрей, че „скитите“ тръгнали „от бродовете на планината Амон“. Същото място е посочено като „страната на българите“ и от един друг християнски автор от XIII век, арменеца Вардан Аревелци.
Следва продължение (Петър Голийски)
КАРТА 1: Карта на Трансоксания през Ранното средновековие. С червено е означен районът „от отсам проломите на планината Имеон“, откъдето през зимата на 586/587 г. потеглят 30 000 „скити“, тоест българи.
КАРТА 2: Районът „от отсам проломите на планината Имеон“, нанесен върху съвременните политически карти на Узбекистан и Таджикистан.
Имаме пълното основание да вярваме , че миграциите се точат от поне II век. Тази от 586 г. е последната , която вкоренява българите по тези земи и те са тук до ден днешен.
Имаме българи на Черно море през 4 век , споменати от Зиези.
Зиези е легендарен родоначалник на прабългарите, сведения за когото има само в т. нар. Анонимен римски хронограф от 354 г. Според него той е син на библейския патриарх Сим, родоначалник на семитите и син на Ной. Името му е споменато във фразата „Ziezi ex quo vulgares“ („Зиези, от когото са българите“), която е първото известно споменаване на името „българи“. Текстът е част от списък със синовете на Сим и народите, които произлизат от тях.
