Кера Тамара е дъщеря на цар Иван Александър и царица Теодора. Сестра е на Иван Шишман и Иван Срацимир. Родена през 40-те години на XIV век. Тя е от рода Шишмановци. Кера Тамара първо е омъжена за деспот Константин. След смъртта на Константин, Кера Тамара е омъжена за турския султан Мурад I .
След като цар Иван-Александър умира, а българският престол е зает от брата на Кера Тамара, Иван Шишман, в Търново пристигат пратеници от султан Мурад I, които да уредят отношенията с новия цар. Султанът, на когото очевидно са известни както красотата, така и вдовството на Кера Тамара, я иска за съпруга като залог за мира между двете страни. Цар Иван Шишман успява да отклони искането му и протака това решение близо седем години. Чак през 1378 г. при повторното признаване на васалитета си Иван Шишман взема тежкото решение. Кера Тамара е изпратена в харема на султана в тогавашната столица Бурса . Тя обаче запазва християнската си вяра. В Бориловия синодик съдбата ѝ е оценена като саможертва:
„…На Кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Александър, велика госпожа, обрученица на великия амир Амурат (Мурат), която му бе отдадена заради българския род. А тя, като отиде там, запази православната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почина, вечна памет…“
Гробът на Кера Тамара в Бурса е запазен и до днес във фамилната гробница на Османовци редом до този на султан Мурад I и посетителите го знаят като мястото на „българската царица Марийче“. Според волята на Кера Тамара гробницата ѝ е оставена непокрита, а върху гроба всяка година се сее жито. Така е и до днес.

ПТИЦИ ДОЛИТАТ ОТ БУРСА

Знам защо долитате тук, насред лято
и защо сте светли като морска пяна
и кой води по пътя ви ятото,
чия е душата, и нежна, и бяла.
И защо все кацате в узрялото жито,
кълвете пшеницата, там, едроплодна,
поемате сила, сърцето и живо
и тя е отново без ключ и свободна.
Дъщерята царската Кера Тамара,
беше агне жертвено – дар за Мурада.
Тя изпълни с вяра дълга без награда,
днес е отново със птиците волна.
Зове я България – древна и нова,
този зов е вечен, и той не умира
и за него има звезда пътеводна,
безкрай води с обич напред и не спира.
Знам,
че птици носят души над Балкана
като нейната, на принцесата царева,
тя един път там, на година в средата,
всяко лято идва на родния Царевец.