Още от древността знаем, че лъковете са били основно оръжие на българите. По бойните качества, българските лъкове са нямали аналог в света. Историците доказват, че на около 200 крачки (130–140 м) нямало ризница и тежки бойни доспехи, които да не са били пробивани от специалните български стрели с остър триъгълен връх.
Тайната на изработването на древните лъкове не е запазено до днес, но археологичните находки показват, че лъкът на нашите прадеди имал около 40 съставни части. Рамената му били от дърво, притежаващо висока еластичност – ясен, бреза, леска и др., които се облепвали със сухожилия и се подсилвали с парчета от рог.
Тетивата била изработвана от конски косми, женски коси или от коноп, които се обработвали с пчелен восък. Стрелите имали тегло 150–200 г и се изстрелвали със скорост от около 50–60 м/сек. Тяхната кинетична енергия може да достигне до около 250–300 джаула, което е почти колкото е кинетичната енергия на куршум, изстрелян с пистолет „Макаров“.
Най-качествен и ефективен бил т.нар. „рефлексен лък“, който е подходящ за използване от кон, така и за стрелба от земя. Създадени са така, че при правилна употреба да са практически нечупливи и да функционират еднакво добре при всякакви климатични условия. Имат мек и плавен опън и същевременно голяма пъргавина, която осигурява висока скорост на стрелата. Ръкохватката им е подходяща за държане и с лява и с дясна ръка.