Кой ни гледа от тази снимка? Вгледайте се внимателно в изтритата от времето фотография и може би ще се досетите по чисто физическата прилика. Това е братът на Апостола на свободата Васил Левски – Петър Иванов Кунчев. Той е поредният пример, че когато една семейна среда е добра, тя не създава само един герой, а мнозина. Съдете сами.
Запален от революционните идеи на брат си и гневен от гибелта му, през 1874 г. Петър отива във Влашко и не просто става „хъш”, а участва в четата на Христо Ботев. След разгрома ѝ, като по чудо стига чак до Sofia, Bulgaria, където се укрива при баба хаджи Стоянка Цонкова. Няколко месеца по-късно е снабден с чужд паспорт и отива в сърцето на империята – Цариград. И тук следва нов повик на съдбата. Задава се бурята на Руско-турската война и Петър заминава за Кишинев, и се записва в Българското опълчение. Герой е от Шипченската епопея, където е тежко ранен в крака, като получава Георгиевски кръст „За храброст”. Изпратен е на лечение в Харков, кракът му е спасен, но за цял живот остава инвалид.
След победния край на войната се завръща в родното си Карлово, за да намери една почти изпепелена земя. Няма лаври, почести или „благинки” за Ботевия четник и шипченски герой, животът го стиска като менгеме. Фалшивите „поборници” из страната почват да се множат като гъби след дъжд, други от истинските революционери се впускат във вихъра на политическите битки на новата държава и позабравят за своите побратими, а мнозина реални герои едва свързват двата края. От този период е и едно от най-тъжните писма в нашата нова история. Петър Кунчев изпраща две прошения до известния ни възрожденец и обществен деятел Найден Геров, с молба да му намерят някаква работа. След като не получава назначение доста време, пише следното:
„Молим ви, миналата неделя, като ме известиха, защото са донесли жалбицата ми, за което ви се бях оплакал за хаджи Асановата воденица. Защото майка ми, като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мене. Заради това Ви се моля като наши защитници… да ма настаниш в Карлово на някоя служба. Ваш покорни Петър И. Левски (Кунчев).”
Едно важно уточнение – според историци от Карловския музей, текстът на писмото не означава, че майката на Апостола – Гина Кунчева е правила опит за самоубийство или дори се е самоубила, каквито теории има, а са само доказателство за това, че тя е била измъчвана, чрез давене в геран, от османски заптиета по време на нейни разпити, но това е друга дълга, широка и тъжна тема.
В крайна сметка Петър Кунчев, вероятно с подкрепата на Найден Геров, е назначен за старши стражар. Намират се хора, които днес укоряват Петър Кунчев за това, че се е подписвал с името Левски. Бих им казал, че той като брат на Левски е имал повече право да се подписва така, отколкото ние да го съдим. И друго се казва – не било достойно да се моли по този начин на Найден Геров за служба. Лесно е да се разсъждава от днешна гледна точка. Ние сякаш забравяме, че нашите национални герои са били хора от плът и кръв, а не ходещи табели за митинги или висящи портрети по стените. Да не дава Господ да преживеем такива неща, каквито е преживял Петър Кунчев, че кой знае какви молби ще пишем. И още нещо важно. Мнозина са българските герои от онази епоха, но нека си дадем отчет и за следното – 186 души участват в четата на Христо Ботев, а 28 във втората „Ботева” чета на Таньо войвода и около 7400 в Опълчението по време на войната. Без да укорявам никого, но не са толкова много тези, които са избирали пътя на пряката борба в онези смутни времена. Така че, нека имаме повече уважение към един Ботев четник и опълченец, пък дори и да не беше брат на самия Левски.
Петър Кунчев умира от туберкулоза през 1881 г., само три години след идването на свободата, заради която на бесилото увисва брат му, и заради която той пролива собствената си кръв на Шипка. Гробът му към момента е неизвестен. Точка.
