На 2 юни, когато всички се кълнем в заветите на Христо Ботев, ми се иска да си припомним два важни документа. Първият е може би най-великото писмо до любима женa в българската история. Това са думите на Ботев до Венета, дъщеря им Иванка и доведеният му син Димитър:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичл най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те. Христа 17 мая 1876 „Радецки”.
Венета ще получи това писмо едва след като вече е разбрала, че Ботев е загинал. Какво ли е изпитвала, четейки тези слова, идващи сякаш вече от друг свят? В този момент, дъщеря ѝ Иванка е пеленаче, бебе само на месец и няколко дни. Колко ли и е коствало да отгледа сама две деца? Безспорно е, че тя е била жена с железен характер. Преди да срещне Ботев, Венета е била омъжена за богат търговец (той е баща на сина ѝ Димитър), но го напуска заради грубо отношение и отива в Букурещ. Там учител на сина ѝ става Христо и така съдбата отрежда между Венета и бъдещия войвода да пламне любов. Любов като онази от „филмите и книгите”. Венета рискува много. В онази епоха, да зарежеш богат мъж, да имаш дете от него и „да се вземеш” с някакъв „беден хъш и поет” е било, меко казано, силно обществено порицание. Освен това Ботев, който открито критикува някои църковни дейци, не сключва черковен брак с Венета и от това се засяга нейният богат вуйчо и владика в Букурещ – Панайот Рашев, т.е. заради любовта си, тя подлага на изпитание отношенията с единствения близък роднина, който би могъл да я закриля.
Да видим какво ще получи от новата българска държава, за своята дързост да обича Ботев. През 1879 година, тя получава мизерната поборническа пенсия от 30 лв. месечно, с която да се грижи за ботевата дъщеря Иванка. През 1885 г. пише прошение до Народното събрание, с молба пенсията ѝ да бъде увеличена поради бедност. Познайте колко ще траят процедурите, комисиите и „обследванията на нейното имотно състояние”, преди парламентът да вземе отношение по въпроса. Девет години! Най-накраят, силно разочарована от безумните спорове, и то за такава малка сума, Вената изпраща до председателя на парламента следната телеграма:
„Прочетох във вестника, че съм искала увеличението на пенсията ми от 30 на 60 лева. Имам чест да Ви съобщя, г. председателю, че прошението ми е предадено невярно, тъй като не съм определяла сумата. Понеже събранието е отложило разглеждането на прошението след узнаване на състоянието ми, чест имам да уведомя почитаемото народно представителство, че аз съм подала прошение не защото нямам средства за преживяване, а защото исках да кажа колко получава жената на Христо Ботев, чиито заслуги спрямо нашето отечество са, мисля, по-достойни от заслугите на тези, към които народното представителство се е показало толкова щедро, като им е отпущало по 500—600 и даже 1000 лева месечно. Нима почитаемото народно представителство мисли, че досега с тези 30 лева месечно ми е било възможно да се издържам и че 30 лв. са достатъчно възнаграждение? Нима българският народ така цени заслугите на своите синове, които са паднали жертва за отечеството?… Докога ще съществува тази грамадна разлика в пенсиите? Аз се отказвам от своята нищожна пенсия и изказвам моето искрено желание да се разпределят всекиму според заслуженото и мола Вашето разпореждане за отнемането й. С почитание: Венета Хр. Ботева.”
Край на цитата. Както се казва: „останалото е мълчание”. Когато днес погледнем искрящите очи на Ботев, от някоя стара фотография, може да изпитваме поне две чувства. Първо – на срам, че сме толкова далеч от неговия морал и смелост, и че сме се отнесли така с най-близките му хора. Второ – на признателност, че все пак такива българи като него ги е имало. Те са нашата вечно гризяща ни съвест.
