На 12.04.2023 г. се навършват 95 години от рождението на полтавския учен-историк, изследовател на средневековата българщина в Украйна – Вера Никаноривна Жук, автор на изключително съдържателната и интересна книга „От сивата старина“.

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Историческото родство на българи и украинци не е измислица.

На 12.04.2023 г. се навършват 95 години от рождението на полтавския учен-историк, изследовател на средневековата българщина в Украйна – Вера Никаноривна Жук, автор на изключително съдържателната и интересна книга „От сивата старина“. (превод от украински)
Вера Никаноривна Жук (1928-2008) е украински историк-архивист, автор на повече от 400 научни труда, кандидат на историческите науки, почетен работник на културата на Украйна. Основните направления на научната й дейност в областта на българистиката са икономическите, културните и други връзки между Украйна и България, Полтавска област и България. Резултат от дългосрочните й изследвания и усърдната й работа е книгата „От сивата старина“ – очерци по история на Украйна и Полтавска област (VII в. пр. н. е. – XVI в. сл. н. е.)“. Тази книга има 3 издания, очаква ми четвърто.

Когато през 2010 г. за първи път прочетох книгата на В.Н. Жук, дълго време размишлявах върху съдържанието на този научен труд. За нашето поколение, формирало се по времето на СССР, броенето на украинската национална история започваше от формирането на така наречената „люлка на славянството“ – на Киевска Рус през Х век. След 1991 г. ориентираната към Москва украинската номенклатурна историография, както и преди време, продължаваше традиционно и нелепо да твърди, „че на нашата територия до Х в. дори и трева не е расла, а първите дървета са се появили едва ли не едва през ХVI век, когато запорожките казаци излязоха на историческата арена.“ И изведнъж тази необичайна и ярка работа с последователната си научна обосновка разбива всички съществуващи до това стереотипи и догми. За мен, българина от град Запорожие, беше зашеметяващо откритие много аргументираната информация за съществуването през VII век. на територията от Кавказ до Днепър на средновековната държава „Стара Велика България“, управлявана от хан Кубрат, представител на българския владетелски род Дуло. Той участва в основаването на град Киев, в изследването на праговете на река Днепър и в подобряването на перевозите през реката. В негова чест е наречен остров Хортица в нашия съвременен град Запорожие.
Погребението на кан Кубрат край село Малая Перешчепина недалеч от гр. Полтава събужда в мен особено чувство за принадлежност към моите предци. Споменът за владетелския род Дуло е скъп за всички българи, а за мен е особено, защото моята баба произхожда от стар български род Дулови, може би и в моите вени пулсира благородната кръв на древните български владетели. Вероятно оттук идва и моят интерес към изследването за погребението на Аспарух, сина на Кубрат, в нашия град Запорожие.
Колкото и да е странно, но това погребение е открито от археолога В.А. Гринченко, родом от Полтавския регион, точно по времето, когато се е родила майка ми, през май 1930 г. Може би още тогава нашите български богове са предопределили моето бъдещо раждане – да се посветя на изследванията в тази област, чиято крайна цел е издигането на паметници на Кубрат и Аспарух в градовете Полтава и Запорожие.
Ето сащо работите на В.Н. Жук са особено ценни за мен. Те са единствените в украинската историография, които потвърждават съществуващите изводи на български научни източници за историческото минало на моя народ по древните територии на съвременна Украйна. За съжаление, аз не познавах лично Вера Никаноривна, но запознаването ми с нейните творби събужда у мен дълбоки чувства за единомислие. Неволно си спомням изводите на моя дългогодишен познат учен-историк Дмитрий Мадуров от град Чебоксари, Чувашия (бивша Волжка България). Той е убеден, че древните корени на местното украинско население от Полтавския регион и съседните региони по река Днепър са от периода на българското средновековие през VII-Х век. Той обосновава това с исторически източници, топонимията и названията на местните реки и околните места. Може би точно в това и се крие необичайното влечение на тамошните украинци към откриването на историческите тайни за Стара България на кан Кубрат. Вера Никаноривна в главата „Ние сме хазари и българи“ много точно е отбелязала това. Всички знаят, че след разпадането на Стара Велика България през 668 г., най-големият син на Кубрат Бат-Баян е принуден да приеме хазарската васална зависимост и остава със загубилите силата си племена в бащините си земи. По това време новото господстващо племе на хазарските тюрки се установява на изток от Кавказ по крайбрежието на Каспийско море и река Волга, основава там столицата си Итил, а васалите му – българите на Бат-Баян остават на запад от Кавказ, в степите от Дон до Днепър. След последващото постепено смесване със славяните от по-горното течение на реката Днепър тези две общности дават началото за формирането на бъдещата украинска нация. Много удобен естествен граничен и търговски център за сливането на тези две култури и народи още по времето на Кубрат е станал Киев, бъдещата столица на новата държава от Х в. Киевска Рус.
Живеейки в колоритната украинска среда на Запорожки регион, за мен това винаги е много интересно. Аз откривам все повече признаци на родство между българите и украинците. Когато сравнявам българските, чувашките и украинските национални носии, намирам в тях много елементи на обща хомогенност. Същото може да се каже и за езиците на нашите народи.
Според мен най-яркото потвърждение за родствения произход на българите и украинците е изконната украинска казашка прическа „чуприна“. В България тя също се счита за национален елемент, сред благородниците се наричала «чомбас» (на украински: чуб-чуприна), сред българското простолюдие е наричана „кика“ (снимки от Дунавска, Волжска България, Запорожки казаци от ХVІІІ век). Българите са носили тази прическа почти до ХІХ век. Османците по различен начин са се отнасяли към нея, а руснаците, след така нареченото освобождение през 1878 г., изобщо не са одобрявали посещаването на техните администрации с такива прически, имали са специални ножици и винаги са били готови да я подстрижат.
На една конференция в Софийския университет на Република България студентите от историческия факултет ми зададоха провокативен въпрос: „Защо във филма „С огън и меч“ запорожките казаци са представени с български прически?“ Отговорът ми за историческата принадлежност на тази прическа на украинците просто ги шокира. В раздела за „чуприните“ на казашките глави и името „хохол“ Вера Никаноривна дава историческа обосновка на това и научно доказва общия произход и съжителството на предците на българите и украинците в една общност още от хунските времена на кан Атила, когато тотемно животно на неговити войски е бил УКР-бик. Възможно в този отдавна забравен символ на търпението и силата и се крие тайната за произхода на спорното название – Украйна. Подобна информация аз получих и от З.О. Лвова – 30-годишен пазител на Кубратовото съкровище в Държавния Ермитаж на Русия, Санкт Петербург. Тя е учен със световно име, старши научен сътрудник на Ермитажа, археолог, кандидат на историческите науки, автор на повече от 70 научни трудове за хазарския период. След като З.О. Лвова проучи подарена й от мен книга на В.Н. Жук „От сивата старина“, много съжаляваше, че не се е запознала с Вера Никаноровна докато е била жива. Тя ми каза: „Връстнички сме, работили сме по една и съща тема за Кубрат, а не сме знаели нищо една за друга“. За мен научните заключения на Вера Никаноривна отдавна са се превърнали в ежедневна настолна книга по много български въпроси на средновековната Украйна. За съжаление, когато водим дискусии с украински номенклатурни историци, понякога се налага да чувам скептични забележки към автора, поради неговите нетрадиционни възгледи за историята на формирането на украинската нация. Смятам, че тук действа чисто естествен инерционен момент на отдавна установените догми, повечето от които произлизат от черно-белия период на съветското мракобесие. За хората, включително и за учените, е трудно да променят собствените си мирогледи, които са се формирали в продължение на десетилетия. Основната част от тях предпочитат да се ръководят по общоприетото мнение, основано на принципа „срещу най-малкото съпротивление“ на съвременните предизвикателства, разсъждавайки по следния начин: ако аз и моите съмишленици нищо не знаем за това, значи това не може да е така.
Възгледите на Вера Никаноривна в този научен труд с десетилетия изпревариха своите съвременници. Смятам, че в бъдеще украинската историография трябва да дорасне до това ниво. Надяваме се, че ще дойдат времена, когато учебниците по история на Украйна и на другите страни ще цитират глави от този труд на В.Н. Жук, а животворните й научни възгледи ще се считат за напълно естествени и общоприети за цялото украинско и световно общество.
С благоговение,
Председател на Обществена организация Запорожко градско българско дружество «Възраждане» и Движение за запазванетона историческата памет на българите в гр. Запорожие
Иван Ангелов

 134 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)