ИСТОРИИ ОТ СОФИЯ: БУНТЪТ НА СЛАТИНСКИТЕ ШОПИ

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

ИСТОРИИ ОТ СОФИЯ: БУНТЪТ НА СЛАТИНСКИТЕ ШОПИ

Борисовата градина е най-голямата зелена площ в София. Тя е паметник на градинското изкуство, образец на европейския парков барок.

Изграждането на парковата част започва през 1882 г. по времето на кмета Иван Хаджиенов. За общински градинар е назначен швейцарецът Даниел Нееф, уредник на кралските градини и паркове в Букурещ. Той създава разсадник до Перловската река в близост до Орлов мост, а през 1886 г. оформя 30 хектара градина, наречена Пепиниера. През следващите години тя е разширена териториално, изградени са четири основни алеи, Рибното и Голямото езеро.

Засадени са хиляди фиданки, направени са лехи с цветя, а целият терен е заграден с жив плет от дъб и глог. Освен по протежение на Цариградското шосе паркът се разраства и в югозападна посока. През 1895 г. той е наречен Княз-Борисова градина. Междувременно Пепиниерата започва да се разпростира и по посока на близкото село Слатина. А това поставя началото на последвалите драматични събития.

Създаването на модерното съоръжения предизвиква негативната реакция на слатинчани. Те се чувстват ограбени и ощетени, тъй като от десетилетия приемат Борисовата градина за пасище, където отглеждат своя добитък. След 1891 г. селяните от Слатина предприемат бойкот на начинанията на столичната управа като просто пускат домашните си животни между младите дръвчета.

Стотици фиданки са унищожени – изскубнати и прекършени. Това принуждава правителството на Стефан Стамболов да публикува в пресата специална наредба срещу нарушителите на закона. В нея изрично се определя 1000 лева глоба за стадо, хванато в парка, и конфискация на заловените овце. Дава се право на горските пазачи да стрелят по нарушителите. В района са изпратени и войнишки части. Заплахите обаче се оказват символични и никой не е санкциониран. На този етап ситуацията е овладяна, но слатинчани продължават своя мълчалив протест. През следващите години не се стига до сблъсъци с държавните и общинските институции.

Събитията придобиват съвсем друго развитие в началото на 1903 г. Шопите от Слатина отново стават агресивни. Те единодушно изразяват своето възмущение в селската кръчма с репликата: „Мене гору ми не требе! Мене трева ми требе!” На преден план се изтъква мотивът, че територията, която е присъединена към Пепиниерата, е част от селската мера. Но за това няма нотариален акт. Нещо повече. През януари 1903 г. в Народната библиотека е открит нормативен турски документ, който директно касае проблема. С него се установява, че претенциите на селяните от Слатина са неоснователни. Оспорваният терен от векове е собственост на град София.

Слатинчани не приемат този исторически факт и не се примиряват. Продължават агресивните си действия, като са подтиквани от кмета на селото Цветан Белев. Той е с неподправено самочувствие, защото има ханче на 4-ти километър и е сред най-верните поддръжници на управляващата Прогресивнолиберална партия. Това му дава самочувствието да провокира държавните и общинските служби.

Следват непрекъснати разправии с Градския съвет. Селяните масово започват да нахлуват в терените на градината и нанасят сериозни опустошения. Вече са въоръжени и готови да преустановят залесяването на Пепиниерата и да окажат отпор на охранителните подразделения. Няколко пъти общински работници се опитват да продължат разораването на мерата. Слатинчани обаче ги посрещат ожесточено. Нападат ги с вили, камъни и тояги. Малтретират някои от тях и им прибират плуговете. Всичко това предхожда кървавата драма.

Привечер на 25 февруари 1903 г. столичният градоначалник Велю Маринов изпраща в подкрепа 40 конни стражари. Ала и този ход не дава резултат. Шопите не се предават. Те ги атакуват и прогонват. Тази мекушавост на полицията насърчава слатинчани. Така се стига до трагичната развръзка. В селото пристига ескадрон от Първи кавалерийски полк под командването на майор Константин Радулов. Конната част спира пред кметството, което се охранява от четирима въоръжени селяни и където се е стекло цялото село.

Майорът провежда разговор с десетина избрани парламентаристи. Дълго увещава слатинчани да върнат плуговете и да не оказват съпротива на органите на властта. Но те не реагират позитивно. Отказват да предадат плуговете, псуват и се заканват, че „кръв ще се лее”. Тогава Радулов издава заповед да ги арестуват. В този момент селяните се спускат със сопи срещу войската и започват да бият конете и кавалеристите. Откриват и стрелба с пушки и пистолети. Командирът на ескадрона е ударен с камък в устата. Наранявания получават още трима офицери и един фелдфебел. Настъпва трагичният миг.

Кавалеристите отправят три последователни залпа. Първите два са във въздуха, а третият в тълпата. Ефектът е ужасен. На място падат мъртви Стоян Йонев и Яна Стойнова. Ранени са седем души. Сградата на кметството е пронизана от куршуми. Пострадалите са прибрани и превързани от фелдшера на ескадрона. Селяните веднага се разбягват ужасени, а плуговете са прибрани от войниците. Това на практика е краят на техния бунт и на вандалското им отношение към Княз-Борисовата градина.

Сутринта на следващия ден на местопроизшествието пристигат прокурор и съдебен следовател, които се запознават с фактите от трагедията. Арестувани са 20 селяни, начело с кмета. Те са обвинени в незаконни действия срещу силите на реда. Конфискувано е притежаваното от слатинчани оръжие. Прокуратурата предприема разследване в няколко направления.

Кървавият сблъсък в село Слатина отзвучава болезнено в цяла България. Все пак български войници стрелят срещу български граждани. Това се таксува от обществеността като морална катастрофа за държавата. Без колебание повечето политици стоварват вината за трагичния инцидент върху правителството. Конкретно се отправят остри критики към министъра на вътрешните работи Александър Люцканов, че не успял да се справи със ситуацията и да предприеме адекватни мерки за предотвратяване на нещастното развитие на събитията. Той дава обяснения пред депутатите в Народното събрание, които хвърлят допълнителна светлина върху нещата.

От друга страна общественото мнение е настроено и против слатинчани. Не са малко специалистите, които посочват, че станалото в Слатина е едно престъпление на тълпата, на необузданите селски страсти. Те са категорични, че в българската социална общност се появява нов проблем. И това е въоръженото непокорство на народа, който се подава на непознато изкушение, което трудно може да бъде обуздано. Известният журналист и публицист Симеон Радев публикува във вестник „Вечерна поща” обзорна статия. В нея той анализира кървавата драма в село Слатина. Отправя критични бележки и към държавните институции, и към състоянието на селския дух и традиции на непокорство. Определя значението на преживения конфликт като безмерно и като показен урок за бъдещето развитие на нашия обществено-политически живот.

Войната за фиданките в Княз-Борисовата градина е спечелена от Столичната община. През следващите години в парка мащабно се засаждат широколистни дървета от Пасарелската и Кокалянската гора и иглолистни дървесни видове от Рила планина. Оформени са алеи от липи и кестени. Създават се Розариума и многобройни съвременни цветарници и парници. Това коренно променя облика на Пепиниерата и тя се превръща в разнообразно парково пространство.

Уталожват се страстите и сред слатинчани. Техните претенции са забравени и те практично се адаптират към ежедневието на столичния град. След близо три и половина десетилетия настъпва промяна и в административното състояние на селото.

През месец април 1938 г. Слатина заедно с още седем близки селища (Драгалевци, Дървеница, Бояна, Княжево, Красно село, Горна баня и Надежда) е присъединена към София и се създава Столична голяма община.ш

 148 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)