България – така се казват град и планина в Италия, които носят името още от V-ти век.
Вероятно ще бъдете доста изненадани да прочете това, но за някои историци в Италия то е стара истина.
Според тях българите не сме тюрко-азиатски народ, както до скоро ни лъгаха , а сме всъщност – пеласгите – най-старото население на Балканите, Апенините и Мала Азия, живяло по тези земи още преди пристигането на данайците в Аргос и превръщането им после в дорийци и елини , след като кадмейците(антични българи) ги прогонили от Беотия и подножието на Олимп към Пелопонес.
Има едно особено интересно място в съвременна Италия, което чисто и просто повече от 15 века носи името България.
А именно Monte Bulgheria. Става дума за малък планински масив с името България, който се намира в провинция Салерно, област Кампания, Южна Италия.
Той се издига само на няколко километра от Средиземно море – между него и долината на река Mingardo Bussento, в Национален парк Cilento.
Името Bulgheria, според самите италианци днес (виж Wikipedia, l’enciclopedia libera – италианският вариант на Уикипедия) идва от български заселници, които дошли по тези места преди 500 година след Христа.
Забележете – два века преди познатото ни пристигане на Аспарух и създаването на Дунавска България.
Току в подножието на планината България се намира и градчето Celle di Bulgheria (селището на България), взело името на самата планина. „Celle” идва от стария етруски език и е сравнимо с пеласгийската (антично българска) дума сели(с) (selis) – място за сядане (село, селище, поселение) и със старобългарската дума “сел” – седя, откъдето и съвременната българска дума село, селище.
Любопитно нали!? И предизвикващо много въпроси към съвременната историческа наука, както и предизвикателство към тези, които я правят достижение на българския народ днес…
Но да се върнем на Monte Bulgheria и Celle di Bulgheria в Италия.
Планината България гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток.
Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава.
Днес италианските селища и местности, за които се твърди, че имат български произход, са поне стотина, разположени южно от Рим“.
Най-известното сред тях е Челе ди Булгерия, близо до планината Монте Булгерия, в провинция Салерно, където има и паметник на българския владетел Алцек, а местното население с гордост нарича себе си „потомци на българи“.
„Допуска се, че българи по тези места е имало и преди Алцек, по време на готските войни“.
https://bulgarianhistory.org/kan-alcek-i-bulgarskata-sleda…/
Основна следа в историята е Некрополът в Кампокиаро в Южна Италия, където е намерен конник, погребан с цялото си бойно снаряжение, заедно с коня. „Погребението с кон не е традиция от Молизе, нито римска, нито германска“.
Насочващо свидетелство се явяват изследванията на ренесансовия лекар и просветител Виченцо Д’Амико: „През 40-те години на ХХ той съобщава, че повече от 700 селища на Апенините са основани от старите българи. Когато разпитвал пациентите си от околните села какви са и откъде идват, те отговаряли: „Ние сме потомци на българите!“.
Оттам започнали проучванията му, за да твърди, че местното население в Молизе произлиза от българите, като се открива сходство и в носиите, и в други особености на двете култури, които се преплитат.
Този факт се вижда в Музея на костюмите в Молизе в гр.Изерния, където ясно личи българският фолклорен елемент, както и в силната гайдарска традиция от Скаполи, която кореспондира и със старобългарската гайдарска традиция. В музея има и албански костюми, което поставя нови въпроси за проучване.
Наблизо е и некрополът в Кампокиаро в местностите Морионе и Вичене, където през 80-те години на миналия век италианските археолози за се натъкват на уникални погребения на войни, заедно с техните коне. Тези некрополи се вписват в разказа за българското заселване в Молизе на Павел Дякон. Те материално доказват истинноста на написаното в „История на Лангобардите“ .
Оттук започват пътищата към една дълга и прапрастара история.
Показателна е и средновековната експозиция на Самнитския(антично български) музей в Кампобасо, където изключително въздействащо са изложени част от археологическите находки в Морионе и Вичене.
Интересни са и находките от много от средновековните крепости в Южна Италия, в които е засвидетелствувано българското присъствие в ранното средновековие.
През 1959 г. италианският поет Ferdinando Palazzo от близкия град San Giovanni a Piro посвещава на планината България красиво стихотворение.
Най-лесният път към планината тръгва тъкмо от градчето Celle di Bulgheria. Маршрутът е достъпен пеша или с автомобил. Има и алтернативен, само пешеходен маршрут – по-кратък, но и по-труден.
Самото градче пък е удивително малко – с около 2000 жители, чийто брой варира през годините, но е сравнително постоянен.
В него забележителни са две неща – старият каменен площад Palazzo De Luca и църквата, посветена на Madonna della Neve или (Мадоната на снега) с олтар от 1700 г., изработен от мрамор в ярки цветове – бяло, червено, оранжево, синьо и тъмно зелено.
В историята на селото пише, че българите са обитавали тези земи, достигайки до полите на планината България.
От този момент започнало и по-голямото заселване на други народи в земите, населени първо от българи.
И още нещо любопитно – в планината има пещера, известна като “Grotta della Madonna”, защото местен скулптор е издялкал образа на Богородица, използвайки един от сталагмитите за основа.
Другото е, че местните хора имат култ към Света София, на която има няколко оброчни светилища в планината и която е дала името и на съвременната българска столица на Балканите – София .
Ползвани са част от текстове на Стоян Радулов и на Росица Лазарова – Сбаралия.
Старите българи заедно с останалите етноси в региона дават своя принос към изграждането на италианската общност през Средновековието.
В Музея на костюмите в Молизе, ясно личи българският фолклорен елемент.
Днес италианските селища и местности, за които се твърди, че имат български произход, са поне стотина, разположени южно от Рим“.
Най-известното сред тях е Челе ди Булгерия, близо до планината Монте Булгерия, в провинция Салерно, където има и паметник на Алцек, а местното население с гордост нарича себе си „потомци на българи“. Планината България/Monte Bulgheria гледана от север, изглежда като огромен лъв сякаш легнал за почивка, с очи, обърнати на изток. Жителите на общините в подножието му и досега смятат, че лъвът е там, за да ги защитава.
През VІІ век, по времето на Стара Велика България и преди основаването на Българската държава от Аспарух, Алцек се заселва със своите 50 000 поданици в северната част на Италия, в земите на Лангобардското кралство. Ето какво пише франкският летописец Фредегар в „Gesta Dagoberti I regis francorum”:
„В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото царство. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия, а самаго Алцеко, като изменил името на достойнството му, заповядал вместо вожд (воевода, dux) да се нарича gastaldius-управител.“ Оттук разбираме, че Алцек също потегля на юг и се установява в днешна Италия, където получава титлата „гасталд” (на италиански: gastaldo) – управляващ административен окръг, а водените от него българи са заселени в Сепино, Бояно и Изерния в регион Молизе, централна Италия. След разпадането на Римската империя през V век, тези земи опустяват (населявани са от етруските, япигите, месапите в по-ранни времена). Според Теофан Изповедник, преди да се заселят там, водените от Алцек българи преминават през Равена и Пентиполи. В историята се споменава и за друг кан Алцек или по-скоро Алциок, който е бил вожд на българските орди в Аварския хаганат. В средата на VII век избухва битка между българите и аварските вождове за властта в хаганата, която завършва с тежко поражение за първите. Част от българите, предвождани от Алцек, търсят помощ от франкският крал Дагоберт, който отначало им предоставя убежище и ги приема. Една нощ обаче кралят заповядва те да бъдат убити и едва 700 успяват да се намерят спасението. Тези българи били бежанци от Аварския хаганат, подложени на гонения във Франкската държава, приели да бъдат съюзници на лангобардите, които по това време воювали с византийците в Южна Италия. Не може да се каже със сигурност каква е връзката между двамата. Събитията в Аварския хаганат се развиват през 631 година, а заселването в регион Молизе – след 662 година, тъй като Гримуалд управлява в периода 662–672 година. Интересни са и находките от много от средновековните крепости в Южна Италия, в които е засвидетелствувано българското присъствие в ранното средновековие
