Единствена

Самота ли, братко? Направо е пустиня!
На повърхността вода, a отдолу тиня,
на лице усмивка, в сърцето яма,
мисълта пронизва – болката голяма!

Имаш всичко, но нещо все ти не достигне,
всички покрай теб, но чакаш нея – да пристигне!
Медали, грамоти, купи и признания,
фалшива усмивка, купища терзания…
Липсва ти дъхът ѝ, търсиш ѝ очите,
искаш те целуне, а ти погалиш ѝ косите!

Правиш се на мъж, силен, здрав, суров,
влюбен до уши – за нея на всичко си готов…

А като я няма чувстваш кратер в душата,
слаб кат пеленаче, мисълта напуснала главата!

Цялото внимание личността ѝ ти обзело,
без нея съществото ти вече не е цело,
започва да говори – интелектът впечатлява,
толкова е нежна, целият те разтопява…

Всичко е прекрасно, поне споменът за нея ти остава,
очите пълни – учат го да се калява –
характерът, който с болка се изгражда,
и към живота трябва бързо се нагажда…

Самота е братко, самота – голяма…
Дупка, пропаст, кратер, яма…

Кърпиш рани… Едва ли срещнеш други път такава…

Сълзите бършеш, и само споменът за нея ти остава…

01.02.2023

 581 Посетена,  1 Общо четения