ЩЕ СЕ РАЗБЕРЕ ЛИ НЯКОГА КОЙ УБИ БОТЕВ?

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Кой уби Ботев?

В този очерк за последните мигове на Ботев ще разгледаме мнения и спомени на свидетели и участници по най-компрометираното убийство в новата българска история. Според господстващата историографска парадигма воеводата Христо Ботев загива от куршума на черкезки снайперист. В същото време спомените на четници и свидетели на убийството изобилстват от противоречия, които пораждат съмнения за нещо недоизказано и премълчано.

За пръв път срещаме мотива за черкезкия снайперист (в случая черкезите са няколко) в записките на Стоян Заимов писани непосредствено след Освобождението по негови и на тогавашния му другар Никола Обретенов спомени наречени „Истинска повест“. Те попадат в архива на Захари Стоянов, който ги използва при написването биографията на Ботев. В тях за пръв път срещаме и един друг мотив свързан с убийството, а именно, че Ботев е улучен в гърдите (от няколко куршума според повествованието, докато по-късно основни свидетели като Обретенов и Димитрото говорят за единичен изстрел). Издаването на биографията на Ботев от Захари Стоянов поражда полемика къде е улучен Ботев, тъй като авторът, позовавайки се на Янко Боянов и Йордан Кършовски, твърди, че героят е улучен в челото. Обретенов, който в ранните си изяви се стреми да се дистанцира от въпроса за убийството на Ботев (например в дневника от заточението си отбелязва: „казаха ми, че убили са войводата“ и в писмо до брат си Ангел от 20 август 1876 г. – „убиха и войводата ни“) след Освобождението се изявява като основен свидетел на убийството и застъпник на тезата, че Ботев е ударен в гърдите. През 1926 г. в статия във в. „Независимост“ той разказва, че когато попитал Захари, защо е написал за смъртоносна рана в челото на воеводата, отговорът бил „За по-голям ефект“. Основните аргументи на Обретенов са, че нито Янко Боянов, нито Йордан Кършовски са били в онзи момент край Ботев, но това не изключва възможността по-късно да са видели тялото на воеводата, и окървавената карта на Европейска Турция, която Ботев носел в пазвата си. Парадоксално е, че никой от виделите тялото на Ботев не говори за рана в гърдите, дори Никола Кючуков, който в най-общи линии се придържа към версията на Обретенов. За рана в челото пише в спомените си Спас Соколов по думи на Войновски, Никола Нанов също твърди, че другари му казали къде е улучен Ботев. От позицията на очевидци, освен Кючуков и източниците на Захари Стоянов, за раната в челото споменават още Цанко Минков, Димитър Икономов и Димитър Тодоров – Димитрото. В споменатата вече статия на Обретенов, авторът се изказва срещу последните две свидетелства със следните аргументи: в по-рано издадена брошура със спомените на Икономов не пише нищо за куршум в челото (може и така да е, но Цанко Минков, който се сражава под командата на Икономов, а видяхме, че и други потвърждават мястото на раната), а Димитрото бил настрана и не можело да е видял точно. Димитрото веднага излиза с извинение и опровержение на по-ранните си думи, позовавайки се на някакви мистериозни свои записки от преди 20 години, които пък на свой ред са писани поне 30 години след събитието и следва да се запитаме доколко и те са достоверни, когато знаем как за 20 години паметта на автора им изневерява. От тук насетне той едва ли не дословно ще повтаря думите на Обретенов. По този повод не можем да не припомним думите на Прокопи Дянков: „Димитрото постоянно говори, че не помни, а той е дал неверни сведения на Захари Стоянов…Обретенов, и той не помни. Говори много неверни работи…“. Сред цялата тази неразбория не можем да не отбележим, че и двете страни съобщават подробности за раните, които е трудно да се измислят или въобразят, макар, както ще видим по-нататък, версията на Обретенов да се разминава и по-много други пунктове със сведенията на други четници. Янко Боянов и Цанко Минков казват, че куршума го ударил над дясната вежда, като пред Захари Стоянов първият е отбелязал и кръвта до косата, Никола Кючуков пише: „Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили.“, като изключим замяната на „над“ с „под“, което може да се дължи на особености на речта, изказа или гледната точка, то друго противоречие с предходните две свидетелства няма. За изобилието от кръв говори и Икономов: „Алена кръв шуртеше от раната.“ В един ранен спомен, който почти четири десетилетия по-късно отрича, Заимов твърди, че във Враца край градския часовник видял набитата на кол глава на Ботев, „а носът, лицето и брадата били оцапани със съсирена кръв.“ Обръщаме внимание на изобилието от кръв, тъй като то е важно за криминологията обстоятелство. Обретенов в подкрепа на своето твърдение разказва, че при смъртта си Ботев се изпуснал, а д-р Параскев Стоянов му дал медицинско обяснение: „Когато разказах тези факти на г. професор д-р Парашкев Ив. Стоянов, той ми обясни така: куршумът, след като пронизал сърцето, отишъл в гръбначния стълб, гдето закачил някакъв нерв, който предизвикал реакцията.“
Обстоятелствата при които е станало убийството също се различават в отделните спомени. Първата версия за гибелта му е тази, която е дадена на четниците непосредствено след събитието. Ботев непредпазливо издал позицията си и случаен куршум го уцелил. Характерното е, че всички които разказват за тази версия не са непосредствени свидетели на убийството, като изключим критикувания от Обретенов спомен на Димитрото. За нея пише Заимов в споменатите по-горе записки: „Войводата излезе из позицията, че да разгледа положението, но с излизането си биде убит, като го удариха няколко куршума у гърдите от скритите наблизу у гората черкези.“; Спас Соколов: „Според Бойновски, войводата Ботев не е могъл да търпи да седи, но е ставал, ходил, наблюдавал и случаен куршум го е ударил.“; Никола Нанов: „Другарите ми казаха, че Ботев се надигнал да види къде са турците. Пукнала пушка, куршумът пронизал челото му и той паднал“; Цанко Минков: „Ботев, както разказваха другарите ми, като никога бил станал неспокоен, нетърпелив – дигнал глава напред, хвърлил повелително обхватен поглед по четата и изкомандувал нервно и нерешително. Врагът сигур през това време е отмервал своята прицел и не е сбъркал.“; Димитър Икономов: „От други узнах как е станала тази печална случка: когато изсвирила тръба в лагера на турците, Ботев полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му“; Димитрото в спомена разкритикуван от Обретенов: „На мръкване турците почнаха да се оттеглят, турска тръба даде някакъв сигнал. Аз бях на няколко крачки близо до Ботев. Ботев стана, вдигна бинокъла да види що значи тоя сигнал. Една пушка пукна и аз усетих, че удари Ботев.“
Години по-късно от позицията на очевидци неколцина четници представят съвсем различна история. Край Ботев се събира групичка уж на съвещание, ненадейно изпищява куршум и той пада мъртъв. Тук вариациите са много – от това какъв е състава на групата край воеводата, до мотива провокирал изправянето му. Преди да преминем към конкретните свидетелства ще се наложи да дадем отговор на въпроса какво налага промяната на обстоятелствата около смъртта на воеводата. Намирането на отговор не представлява кой знае каква трудност, достатъчно е да си припомним всички свидетелства, разказващи как оттеглящите се четници минават край тялото на воеводата и символично оставят върху него клончета и вейки (Цанко Минко, Неделчо Тинчев), т. е. воеводата не е убит на позициите, а някъде в тила на четата. Разбира се тук бихме могли да предположим вероятността трупа да е преместен, но никой от мемоаристите не отбелязва подобно действие, тъй че няма основания за съмнение в тази насока.
Анализа на спомените показва съществени различия между версията на Обретенов-Димитрото и другите мемоаристи, като през годините Обретенов променя някои детайли. На първо място той повествува: „Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.“ Спас Соколов, Цанко Минков и Димитър Икономов разказват, че четниците са още по позициите си, когато научават за смъртта на воеводата, което кореспондира с ранната версия за убийството, с разкритикувания от Обретенов спомен на Димитрото и записките на Заимов. Друг съществен момент пораждащ недоверие в тази част на спомените е присъствието на Перо в групичката и причината за изоставането й. Първо Перо с ранения си крак неотлъчно следва четата от Милин камък до момента, а в последствие е обявен за воевода, т. е. раната му не е била сериозна и не може да е причина за изоставане. Освен че не знае за обявяването на Перо за воевода, според Кършовски и Атанас Свещаров, Обретенов не знае и че Перо командва позиция вдясно от ботевата според Икономов, а слугата на Черепишкия манастир Нено Нецов изрично твърди, че когато се разнасят виковете за смъртта на Ботев Перо е на позицията, когато слязъл при Ботев, намерил го мъртъв и му взел сабята (според Обретенов калпака, шашката, револвера и мундира са взети от Георги Апостолов, който според Кършовски предава шашката на Перо). Изводът, който можем да направим от тези известия, е, че в момента на убийството и ограбването на воеводата Перо не е край него. Това повдига въпроса за свидетелите на убийството. В първата си статия за Ботев Захари Стоянов пише, че вещите му вземат Войновски и Апостолов, а в биографията при смъртта на воеводата край него се намирали: „Г. Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и две-три момчета още.“ Видяхме, че Перо със сигурност не е присъствал, не е бил там и Янко Боянов той отбелязва мълвата за смъртта, която се разнесла сред четниците и едва след това се озовава край трупа. Сред споменатите „две-три момчета“ вероятно е Никола Сопотлията (Никола Богданов от ловешкото село Сопот) споменат в списъка на четниците като бивш участник в казак алая на Садък паша, авторът разказва, че в групичката имало и едно момче, което служило в казак алая, то разтълкувало значението на прозвучалата откъм турския лагер тръба, също и Димитър Стефанов Казака, който след смъртта на Никола Симов Куруто на Милин камък поел знамето, тъй като се намирал най-близо по думите на Обретенов (тук няма да се спираме подробно на идентификацията на „сливналийчето“ от спомените на Обретенов, ще отбележим само, че при залавянето на Казака край Кремиковци около кръста му открили увито зелено знаме, което вероятно е причина за жестокото отношение към него довело до смъртта му, а знамето било изгорено http://www.ave-sliven.com/index.php?id=170213 ). Споменатия „арнаутин“ вероятно е Антон Танасов – Арнаутина. Според Обретенов епизода с тълкуването сигнала на турската тръба е станал преди съвещанието. Именно на това последно съвещание според разказа на Захари Стоянов Ботев заповядал да отковат знамето, според Никола Кючуков това става непосредствено след смъртта на воеводата, а около кръста си го опасал Петър Йорданов. По-късно Йорданов и Обретенов са в групата на Войновски, но последният не споменава нищо за знамето, в случая изглежда достоверен спомена му, че то е останало с групата на Апостолов, а след разгрома й вечерта на 22 май знаменосецът попада в групата на Икономов, който по спомените на Кършовски нарежда да бъде снето и заровено (като имаме предвид съдбата на Димитър Стефанов, точно от това сигурно се е опасявал и Икономов, който е имал намерение да се предаде с групата си, заповедта за заравянето вероятно не е изпълнена). Никола Кючуков освен себе си при смъртта на Ботев поставя „х. Петър, П. Юрданов, Георги Апостолов и двама-трима още“. Тъй като видяхме, че бърка Петър Йорданов с Димитър Стефанов, можем да предположим, че иде реч именно за последния. Под хаджи Петър пък според Веселин Игнатов следва да разбираме хаджи Бенчо от Плевен. За другите двама-трима не може да се каже нищо определено. Генерал Кирил Ботев в едно свое интервю през 1930 г. преразказва по думи на Обретенов: „след сражение турците се оттеглили. Четниците изгорели за вода. Пръснали се на групи да търсят вода. Христо Ботйов заедно с щаба си – Обретенов, Войновски, Сава Пенев, Д. Тодоров и др., също отишли да търсят вода, но били обстрелвани из засада от черкези и Ботйов паднал.“ Мотива със съвещанието на щаба е подменен с търсене на вода. Интересното тук е друго – отново срещаме името на Войновски край Ботев в миговете около смъртта му. Пред Кацев-Бурски Обретенов разказва: „… ние с Войновски, като взехме револвера, бинокъла и картата, не помня да съм вземал и сабята му, а Войновски носеше само своята.“ От изнесеното оставаме с впечатление, че от един момент насетне Обретенов всячески се стреми да отдалечи военния командир от Ботев, заменяйки го с Перо. За мотивите на тази подмяна можем да гадаем, но Никола Кючуков и Спас Соколов определено говорят за някаква пукнатина в отношенията между Ботев и Войновски, а от спомените на Обретенов знаем как Ботев се отнася към него и Георги Апостолов, като и двамата на няколко пъти „ядат калая“. От друга страна мемоариста превъзнася Войновски, тъй че никак не изглежда странно, че го „отдалечава“ от Ботев в момента на убийството, дори твърди, че лично му е съобщил за случката един ден по-късно. От последната лъжа няма смисъл, тъй като Спас Соколов и Мико Стоянов разказват, че научават за убийството, докато са на позицията, лично от Войновски. Причината за замяната с Перо вероятно пак се крие в отношението към Ботев. Според Никола Кючуков на съвещанието на Веслец, когато се обсъжда бъдещето на четата Перо застава на страната на воеводата, подкрепяйки мнението му за изтегляне към Сърбия. От тогава според Кючуков заповедите се издавали от Ботев и Перо. От разказа за това съвещание проличава и разцеплението настъпило в четата. Няма съмнение, че на предложението за оттегляне към Сърбия някои четници са гледали като на предателство. Икономов кратко отбелязва, че решението на това съвещание било да се действа според обстоятелствата. В светлината на това сведение репликите на Перо към Ботев преди смъртта му за които повествува Обретенов, както ще видим по-нататък изглеждат пълна безсмислица.
Обретенов приписва на Ботев съвсем необосновано предложение да поседнат. На пръв поглед изглежда, че това действие може би е провокирано от грижа за ранения Перо (в статия от 1934 г. точно този е изтъкнатия мотив), който не се е оплакал. Мемоаристът обаче, веднага представя друг мотив: „Ботйов беше много загрижен, понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз“, което е абсолютен нонсенс, тъй като са живи и други командири на части от четата – Войновски, Икономов, хаджи Бенчо и др., т. е. угрижеността на Ботев може да е, не заради оределия щаб, а заради хората намиращи се край него. Също съвсем непровокиран Ботев започва разговор за бъдещето на четата, като предлага два варианта: „Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?“, представяйки аргументи в полза на оттеглянето. Отговорът идва от страна на Перо: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.” Следва поредната немотивирана реакция на Ботев, който съвсем неочаквано прекъсва започнатия уж от него разговор: „Ботйов нищо не каза, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си.“ За какво са му на Ботев момчетата, нали според Обретенов сам той няколко минути по-рано ги е пуснал да пият вода, а и каква опасност за четата, пак Обретенов разправя, че турците са се оттеглили да лагеруват. Опасността е идвала от другаде и Ботев за това се надига да види къде са момчета, вероятно в опит да намери помощ. В статия от 1929 г. писана по протокола на комисията за установяване лобното място на Ботев от 1927 г. Обретенов представя диалога като много по-остър: „Нас, щаба, Ботев ни беше спрял, за да си кажем мнението. Той каза: „Моето мнение е, понеже отнигде помощ няма, затова, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия“. Тогава Перо възрази: „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил до сега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата.“ Ботев стана, казвайки: „Чакайте да видя къде е четата“. Щом се изправи с целия си ръст, един куршум го удари в гърдите.“ Тук няма да се спираме отново на въпроса, че хората край Ботев въобще не са „щаба“ на четата, но срещаме един нов мотив, Ботев ги спира, за да научи мнението им, сякаш това не може да стане в движение. Воеводата предлага отегляне към Сърбия. Хората около него, или поне „Перо“, схващат думите му като персонално предложение лично към тях, което личи и от отговора на „Перо“. Инсинуацията, че Ботев искал да дезертира е забелязана и от комисията през 1927 г. На въпрос какво е имал предвид Ботев, само тях или цялата чета, Обретенов отговаря, че четата. В такъв случай, питат комисарите, защо „Перо“ така е схванал предложението и Ботев не му ли е възразил? Обретенов отговаря: “Защото Ботйов иcкaше cамо ние да избягаме и да оcтавим четата cама!…” и попадаме в омагьосания кръг на едни и същи въпроси и отговори безкрай. Тази версия обаче ни дава нещо много важно възможната причина за конфликт между Ботев и групичката край него. И тук отново започнатия уж по инициатива на Ботев разговор съвсем немотивирано е прекъснат от самия него с очевидното желание да потърси четата, т. е. повече от ясно е, че предложението му за оттегляне в Сърбия е превратно изтълкувано, а и пред неприкритата заплаха с убийство едва ли е имал по-полезен ход освен да опита да се откъсне от хората край него и да потърси помощ от четата.
За непровокираното и ненадейно на пръв поглед изправяне на Ботев насред разговора съществуват различни обяснения. Според Захари Стоянов турската тръба изсвирила, Ботев се надигнал с думите: „Чакай да видя, като че правят някакво движение“. И още не бил се изправил, когато откъм югозапад пукнала пушка. Тук ще отбележим само, че това става след като при залез турците вече са свирили отбой. По астрономически данни на този ден, четвъртък, 20 май 1876 г., Слънцето залязва в 19 ч. и 58 мин., т. нар. граждански полумрак трае 32 мин. и в края му вече се виждат най-ярките звезди, а различаването на цветовете е невъзможно. Общо взето същото пише и Никола Кючуков. Според Димитрото в разкритикувания от Обретенов спомен „на мръкване“ турците започнали да се оттеглят, тръбата им изсвирила, Ботев се надигнал да види какво става и бил убит. Същото пише и Икономов. Никола Нанов разказва, че Ботев се надигнал да види къде са турците, според Заимов станал „да разгледа положението“, Спас Соколов пък пише, че: „ставал, ходил, наблюдавал“. Повечето мемоаристи маркират само един турски сигнал за прекратяване на сражението, което ни дава и точния час на смъртта на Ботев. Появата на две изсвирвания – веднъж за прекратяване на боя и втори път непосредствено преди смъртта на Ботев у Захари Стоянов и у Кючуков може би се дължи на контаминация на спомените – едни казват, че турска тръба изсвирила за прекратяване на боя, а други, че това станало непосредствено преди убийството на воеводата. Така обединяването на два различни спомена, които по всяка вероятност говорят за един и същ сигнал е довело до мултиплицирането на изсвирванията откъм турския лагер. Клинчаров, позовавайки се на Обретенов, който пък отрича да е казвал такова нещо, твърди, че Ботев се изправил, за да се изпикае. На Евгени Волков Обретенов разправя, че воеводата станал „да види дали няма някъде неприятел, и в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля“. Не за първи път русчуклията косвено навежда на мисълта, че Ботев е убит от свои. До същата мисъл стигат и членове от комисията от 1927 г. след като им казва за заплахата на „Перо“ – „предпочети да те убият“ и увърта по въпроса предложението на воеводата да вървят към Сърбия за тях ли се е отнасяло, или за цялата чета. Дори и думите на Ботев „Чакайте да видя къде е четата“, когато се изправя, навеждат на мисълта, че той е обърнат именно по посока на четата, или както е според по-късните спомени: „Ботйов нищо не каза, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата“. Освен Захари Стоянов и Обретенов пред Волков, за посоката от която е дошъл изстрела разказва единствено Димитрото в по-късните си спомени: „откъм западната му страна изгърмяла пушка“. Пред комисията през 1927 г. Обретенов категорично отказва да установи посока и дистанция на изстрела: „Не мога да кажа откъде се даде този изстрел“, „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло“. Обретенов не може да определи разстояниято, но криминологията може и затова обърнахме внимание на изобилието от кръв, което говори за изстрел от близко разстояние, а това отново насочва подозренията към обкръжението на Ботев. Ето какво пише Росен Тахов:
„През 1931 г. Кръстьо Генов пита Обретенов дали Христо Ботев не е застрелян в гръб. „Много добре си спомням и тази подробност от обясненията на Никола Обретенов – че дупката от куршума на гърдите била твърде „широка“, така щото двамата с Апостолов веднага я забелязали. А както се знае от опита на съдебната медицина, когато е изстрелян от разстояние, куршумът предизвиква по-широк отвор именно в обратната страна на тялото.“
През 1985 г. Илия Стоилов разследва убийството от юридическа и медицинска гледна точка. „Никола Обретенов ни казва – цитира той, – че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов от Пловдивския медицински институт, дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие от кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“.“ (http://www.ploshtadslaveikov.com/botev-ubit-ot-vragove-ili-ot-svoi/ )
Сериозни съмнения предизвиква и поведението на групичката край Ботев. Когато той пада мъртъв вместо да потърсят прикритие и да отвърнат на огъня (да не забравяме, че Сава Пенев и Димитрото са някъде в страни и не се радват на прикритието на „скаличката“); вместо да се убедят, че няма непросредствена опасност и за тях, решават да ограбят трупа; и накрая решават да мълчат. Защо? Изводът може да е само един – знаят кой е стрелял и знаят, че стрелецът не е заплаха за тях.
Последният пункт от спомените на Обретенов на който ще обърнем внимание е ограбването трупа на Ботев. И тъй Обретенов разказва: „По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.“ Както и другаде, и тук срещаме много несъобразности и противоречия с останалите спомени, които пораждат съмнения в цялата тази конструкция. Също така установяването на хората прибрали вещите на Ботев може да помогне при определяне състава на групичката край него. Вече отбелязахме някои от интересуващите ни моменти, като например написаното от Захари Стоянов в първата му статия за Ботев, че вещите са взети от Войновски и Апостолов, а Кацев-Бурски позовавайки се пак на Оретенов пише, че русчуклията и Войновски взели револвера, бинокъла и картата. Картата в крайна сметка, както пише Бурмов, се оказва у Спас Соколов, който е в групата на Войновски, но след сражението при Лютиброд случайно се отделя и попада в групата на Икономов. Тъй като сам той, а и никой друг не засвидетелства присъствието му край трупа на Ботев, то можем да приемем, че картата му е предадена от Войновски, за когото има известия, че е бил край тялото на воеводата. Сабята, или шашката, за които говорят спомените поражда много спорове, тъй като днес са известни три оръжия за които се твърди, че били на Ботев. Първата е тази за която разказва Нено Нецов – румънска офицерска сабя. Киро Ботев разказва, че по пътя след Козлодуй дал сабята си на брата си – румънска офицерска, която в Гюргево му дал запаснякът от румънската армия българина Иван Стоянов. Когато през 1940 г. му показват сабята от Черепишкия манастир пенсионирания генерал се колебае дали това е същото оръжие. Все пак описанието съвпада. Възниква обаче друг въпрос, Ботев със сигурност не е тръгнал без дълго хладно оръжие, а, че е носел такова при превземането на парахода свидетелстват и четниците и екипажа. Друга сабя с претенции, че е принадлежала на Ботев се съхранява във Военния музей. Тя е френска кавалерийска и е била на въоръжение в румънската армия. Дарителка е Петра Петрова от село Зверино. В този случай Киро Ботев е категоричен и това изрично е записано в инвентарната книга на музея: „Ген. о. з. Киpил Ботев отpича, че Ботев е ноcил такaва cабля.“ Накрая се сблъскваме и с руска казашка шашка за каквато говори в спомените си Обретенов (като категорично твърди, че Ботев сабя не е носил). Тя е била притежание на разузнавача към министерството на войната капитан Иван Стоянов и също попада във фонда на Военния музей, където е изложена като оръжието на Ботев. На клина до дръжката са инкрустирани инициалите „Хр. Б.“, а от другия край датата „17 май 1876 г.“ Капитанът наследил шашката от баща си, който пък около 1900 г. я взел от башибозук, който участвал в преследването на ботевата чета. Макар Обретенов да настоява, че Ботев е носел само шашката, пред Кацев-Бурски той разказва друго:
„Вяpно е, че Ботев има две cабли. Пъpвата, която полyчи от Димитъp Икономов, ypедника на четата, заедно c бинокъл и палаcка за каpта, както и калпак, каквито имаше и cамият Димитъp Икономов, имаше надпиc малко по-долy от pъкоxватката. Надпиcът беше напpавен от пиpинч, от едната cтpана – лявата, името на Ботев, а от дpyгата – датата на тpъгване на четата за Бългаpия. Сабята беше чеpкезка, cъвcем нова и когато Д. Икономов донесе нея и своята, очите ни оcтанаxа на тяx. Доколкото cи cпомням, надпиcа пpави един кyюмджия в Гюpгево към 11 май. Името cега не мога да cи cпомня, но като че ли беше Геоpги Съpмаджията от Карлово. Тази cабя Хpиcто Ботев пpеметна пpез pамото cи, когато да завладеем „Радецки“, па я извади, като даде заповедта на момчетата и c гола cабя говоpи c капитана на парахода. Тази cабя c надпиcа Ботев ноcи пpез вpеме на похода от Козлодуй до Милин камък, гонени от турските потери. Пред Милин камък като раниха няколко момчета и Въpли Гюpо, той отиде при него, но вече cабята мy я нямаше. Тук му дадохме дpyга cабя, която той си беше донесъл от Букурещ и която след неговата cмъpт е била пpедадено от четниците в Чеpепишкия манаcтиp“.
Тъй като описанието на „първата“ сабя и шашката съвпадат в голяма степен можем уверено да твърдим, че става дума именно за нея. Що се отнася до „втората“, то със съгурност Ботев не я е носел от Букурещ, защото в такъв случай нямаше да се налага други да му я дават. Този спомен кореспондира и с думите на Киро Ботев, Нено Нецов и Димитър Икономов, който не пише за шашката, но споменава, че легално е качил на парахода няколко пушки, включително и ботевата, т. е. възможно е и останалата част от снаряжението на воеводата да е било у него. За причината Ботев да замени шашката със сабя остава да гадаем. Тук има и една подробност, която подрива доверието в разказа на Обретенов за окървавената карта – Икономов дал на воеводата паласка за карта. Захари Стоянов обаче пише, че сабята на Ботев била взета от арнаутина без никой да го види. Часовника действително попада у Обретенов. По отношение на дрехите никой от виделите трупа на воеводата не отбелязва, че е разсъблечен. Това се твърди единствено от Обретенов и от Димитрото в по-късните му спомени. За сега няма логично обяснение какво може да е мотивирало тази измислица.
След всичко изнесено до тук едва ли е останало съмнение, че Обретенов съзнателно манипулира спомените си и спекулира с позицията си на очевидец. По отношение по-нататъшната съдба на четата до момента на срещата с Войновски отново разказва от позицията на очевидец, но още Бурмов е обърнал внимание на факта, че той не знае нищо за сражението при Лютиброд на 21 май, когато е „окончателното разбиване на Ботевата чета при реката Искър“ (според молбата за пенсия на Димитър Багрянов, или според друга молба „там, дето се разби четата“). Пред Волков русчуклията се е изпуснал и казал, че скитал с още 20-30 момчета две нощи и един ден, т. е. той се е присъединил към Войновски едва на 22 май. Нищо чудно тогава, че не знае за обявяването на Перо за воевода, макар да разказва за смъртта му, и за битката при Лютиброд, свеждайки я по думите на Бурмов до избиването на отделението на Апостолов. А дали се е скитал с 20-30 момчета, или сам личи от другите спомени, които не говорят нищо за присъединяване на голяма група към Войновски.

 51 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)