Още думи за богомилите
Богомилски кръст в село Баница, Леринско
В средите на българското масонско братство се забелязва известно специално внимание към историята на богомилството. То се проявява далеч не само в изолираните случаи при избора на теми за градежи, а и при включването на богомилската проблематика в текстове с чувствително по-различна насоченост. Това средновековно учение, безапелационно обозначавано от мнозина като ерес, се оказва сериозен повод за национална гордост – преди много векове е завладяло едва ли не мълниеносно цяла Европа. А трайно се откроява и като извор на масонско самочувствие, пораждайки основания за някои паралели.
Разбира се, и днес, както и в много други подобни случаи, професионалната историческа мисъл далеч не показва някакво единство в оценките си по адрес на богомилството. Според някои, то е
самобитно българско явление,
трайно получило на запад име, в което присъства обозначението на етноса ни – „bulgarorum“. Според други, богомилството е само копие, в най-добрия случай –
вариация, на по-стари доктрини,
които просто не са имали историческия шанс да се утвърдят като масово значими.
За едни, богомилите, населявали средновековните български земи, са били подложени на нечовешки гонения. За други, единственото насилствено деяние, свързано с тях, представлява предполагаемото изгаряне на известния ересиарх Василий Врач. (Разбираемо, тук думата „предполагаемо“ може да възмути мнозина.)
Едни експерти твърдят, че от края на ХІV век богомилството започва
„постепенно да залязва и накрая изчезва напълно“ (проф. д-р Димитър Ангелов).
Други заявяват обратното:
„Най-голямата заблуда е, че богомилите изчезват през ХІV век“ (доц. д-р Веселина Вачкова).
В далечното минало на Х век
Презвитер Козма ще напише в своята известна „Беседа против богомилите“:
„Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп под името Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.“
„Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. (…)
Като виждат тяхното тъй голям и тъй особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътствуват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те, подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. (…)
Като хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си; ненавиждат царя; ругаят старейшините; укоряват болярите; мислят, че са омразни на бога [онези], които работят на царя, и заповядват на всеки слуга да не работи за своя господар.“
Сп. „Зидарски преглед“, кн 31, септември 2021 г.
В Бориловия синодик от ХІІІ век
(„Синодик, който се чете в Първата неделя от поста“) ще бъде добавено:
„Когато прие царството (…) преблагочестивият цар Борил, изникна като някакви зли тръни триклетата и богомерска ерес, чийто начинател тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици. (…) Те, като някакви жестоки вълци, безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля пречистата си кръв. Като узна това, прочее, благочестивият цар Борил, разпали се от божествено желание, изпрати да ги съберат по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор. Когато прочее се събраха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ (…), веднага излезе със светла багреница, седна в една от тогавашните големи църкви, а съборът насяда оттук и оттам. Той заповяда да доведат сеятелите на нечестието, но не ги отрече изведнъж, а ги улови с голяма хитрина, като им рече да отхвърлят от себе си всякакъв страх и с дръзновение да изкажат своето хулно учение. С цел да уловят царя и онези, които бяха с него, те подробно изложиха цялата своя зломислена ерес. Царят и намиращите се при него с мъдри въпроси им отговаряхав много неща по божественото писание, докато изобличиха зломисленото тяхно мъдруване. А те, като стояха безгласни подобно на риби, бяха обзети напълно от недоумение. Благочестивият пък цар, като ги видя съвсем посрамени и дявола, паднал и победен, а Христос – възвеличен, изпълни се с радост. Той повели да бъдат поставени под стража те самите, както и прелъстените от тях. Те, щом като видяха това, отново се върнаха към съборната църква. А онези, които не се покориха на православния събор, бяха предадени на различни наказания и заточение.“
„На всички, които поддържат богомилската ерес, на техните обичаи, нощни събирания и тайни, както и на онези, които ходят с тях – анатема! На онези, които наричат сатаната творец на видимите неща и го назовават разпоредител на дъжд, град и на всичко, което произлиза от земята – анатема! На онези, които казват, че сатаната е създал Адам и Ева – анатема! На онези, които казват, че жената зачева в утробата си със съдействието на сатаната – анатема! На онези, които се кръщават без вода, а само с ‘Отче наш’ – анатема! На онези, които отхвърлят и ругаят светата служба и цялото светителско устройство, като казват, че са изобретения на сатаната – анатема! На онези, които отхвърлят поклонението на честния и животворен кръст и на светите икони – анатема!“
От друга страна,
в днешни дни
проф. Калин Янакиев ще застане зад по-различна теза:
„Разбира се, че [Богомилството] е еретическо учение – в смисъл, ‘неправомислено’. Учение, което се отклонява от църковната догматика, от църковните канони, и (…) нещо, което не е нито оригинално, нито компактно. То има дълга история. Богомилството е един от вариантите на дуалистичните учения и дуалистичните ереси.“
„По-важното – когато говорим за богомилите – е да посочим кои са основните [негови] извори. Още през първи и втори век след Рождество Христово се появяват тъй наречените гностици, или ‘посветени в тайното знание’, които съединяват християнството с най-различни митологични представи. Повечето от възгледите на гностиците, а след това – на тъй наречените манихеи (свързани с учението на Мани, което възниква в сасанидска Персия по онова време и след това се разпространява), имат базисни възгледи, които можем да намерим и при богомилите. (…)
Нека да кажем кои са най-основните неща, свързани въобще с дуалистичните учения, защото много от хората смятат, че това са едни ‘много добри работи’. Всъщност, всички дуалистични учения, включително богомилството, не спасяват света – както Иисус Христос, а спасяват от света, защото базисно твърдят, че светът е нещо зло, че той е създаден от сатаната (при гностиците и при манихеите), а при богомилите – от брата на… от лошия брат… защото Бог има двама сина, единият бил Иисус Христос, другият бил дяволът; дяволът бил създал света. Тоест, материята, този свят, е безусловно зло. Злото не е нравствена категория, злото е онтологическа, битийна категория. В тази връзка всички дуалистични религии, донякъде и богомилите, развиват нещо, което може да се приближи силно до расизма. Още гностиците делят хората на три категории, така се раждат хората. Едните са тъй наречените пневматици, или ‘духовните хора’, които могат да се спасят, които могат да излязат от злото на този свят и да отидат в чистата духовност на Бога. Другите са психиците, тоест ‘хората на душата’, които имат някакъв шанс да се спасят; и трябва да отбележа непременно: понеже избраните, понеже пневматиците не трябва да се докосват до нищо гнусно в този свят, психиците им работят, освен че се учат от тях. И накрая, томатиците са онези, които направо отиват в Ада, които са хората на материята.“
Онзи, който прочете внимателно думите от
Първото съборно послание на апостол Йоан Богослов,
вероятно ще си отбележи следните изречения:
„Не обичайте света, нито което е в света…“
Ще прочете и изречението нататък:
„Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят.“
И ще възкликне: но това е богомилска мисъл! Друг ще се противопостави: не, това е писано преди да е имало дори и само един богомил! А трети вероятно ще попита: нима не е възможно някой, който се е родил по-късно, да открие смисъла в послание, което е било огласено по-рано?
Изглежда подходящо българското свободно зидарство да организира едно задълбочено разглеждане на проблема
за сходствата и различията между богомилството и масонството. Така, ако бъде поставен въпросът за размирния дух на богомилството, то може да се отправи питането: доколко това може да бъде черта и на масонството? Ако не бъде забравена аксиомата на богомилите за господстващия дуализъм във всемирната причинност, то може да се попита: доколко тя хармонира с монистичната идея за Велик архитект? Ако бъде внимателно анализирана богомилската представа за равнопоставеност между мъжете и жените, то изплуващият въпрос би гласял: колко защитимо може да е изискването масонските храмове да бъдат затворени за жени?
И така нататък.
Илия Кожухаров, главен редактор на сп. „Зидарски преглед“
Двукратен Стар велик оратор на ОВЛБ
