Волфганг Амадеус Моцарт
Живите затварят очите на мъртвите, но мъртвите отварят очите на живите.
Сп. „Зидарски преглед“, кн. 1/2009 г.
Скъпи ми братко Волфганг,
Не знам дали изобщо би могъл да предположиш за колко много неща бих искал да те попитам. Не знам дали би могъл да си представиш колко много духове биха си тръгнали по-спокойни от земния ни свят, ако бе оставил някой и друг по-ясен знак за онова, което се е случило в твоя мимолетен живот.
Не знам накрая дали, ако (все пак) се осмеля да изговоря някакви въпроси, някой ден, неизвестно откъде, няма да долети един или друг отговор от теб. Изобщо, толкова много неща не знам…
Вероятно и ти обаче не знаеш много неща. (Казани по твой адрес.) Например, този анекдот:
„Един студент поискал от своя учител, който бил известен композитор, да сподели представите си за смисъла на музикалното творчество, за ролята на композитора, за дълбоките мотиви, подтикващи нечия ръка да сложи дори и само един знак върху нотната хартия. Учителят се усмихнал и казал:
‘Едно време, когато бях млад като теб и когато за първи път си зададох същите въпроси, видях в собствените си очи нещата така: АЗ и музиката.
Мина време и забелязах, че съм пропуснал нещо. Тогава девизът ми се измени така: АЗ, музиката и Моцарт.
След известно време забелязах, че съм допуснал малка неточност. И я поправих, като започнах да си казвам: МУЗИКАТА, аз и Моцарт.
Не щеш ли, минаха години и отново открих повод за корекция – така стигнах до: МУЗИКАТА, Моцарт и аз.
След още някое и друго време, започнах да се улавям, че си казвам: МУЗИКАТА и Моцарт. И дори: МУЗИКАТА и МОЦАРТ.
Сега просто минавам само с: МОЦАРТ’.“
След така искреното учителско признание, студентът от анекдота, скъпи ми братко, може и да е захвърлил нотните листове – в отчаянието си от безпардонната ти гениалност. Така, светът може и да е загубил някой друг голям Майстор като теб. (Ти, разбира се, не си имал време да се замисляш над подобни въпроси.)
Писал си много, при това – не само ноти. А и думи.
Налагало ти се е да молиш, да обясняваш, да благодариш…, да се унижаваш. Понякога си издавал и присъди.
Някак между редовете:
„Хорът на еничарите е кратък и весел, съвсем като за виенчани (по повод фрагмент от твоята опера – Отвличане от сарая“).
В други случаи наивно си се опитвал да лавираш – писал си прошения за (евентуални) назначения. Спомняш ли си искането ти да станеш помощник на капелмайстора без възнаграждение (?!)? Спомняш ли си странната си до наивност мисъл:
„Когато титулярът напусне този свят, то именно аз, безвъзмездно трудилият се, ще бъда назначен на негово място (!?).“
Спомняш ли си и урока, който си получил, с надлежно връченото ти постановление на муниципалитета на град Виена:
„Да помага на гореспоменатия капелмайстор, господин Хофман, безвъзмездно, да го замества, когато той не е в състояние да се яви на работа…“
Да си го заместил след неговото боледуване и смърт?
Впрочем, дали би могъл да си спомниш за някакво подобно „постановление“ на същия този муниципалитет на града Виена (но адресирано до някой друг негов гражданин), когато, да речем, при теб са идвали съдебни пристави, за да те уведомят, че, ако не платиш 30-те гулдена, дължими на шивача за дрехата, която си получил, ще трябва да бъдеш арестуван, след което – изправен пред съда и (при установена неплатежоспособност) пратен в затвора за дългове?
Не мога да допусна, че си забравил Указа на Негово апостолско величество, императора на Свещената Римска империя (?!), крал на Унгария и Бохемия и ерцхерцог на Австрия, Йосиф II, с който указ си назначен по негово великодушно решение за камермузикус при осемстотин гулдена годишна заплата – всичко това, само няколко седмици след смъртта на придворния имперски композитор, Кавале Кристоф Вилибалд Глук и само четири години преди твоята кончина. А тогава вече всеки е можел да знае границите на таланта ти. ( Граници ли написах?)
Не мога да допусна, че си забравил унижението, когато е трябвало да разбереш, че отредената ти заплата е повече от два пъти по-малка от тази на Глук, защото и възрастта ти „била повече от два пъти по-малка от неговата“. А в добавка – и поради това, че в качеството ти на трети камеркомпозитор (след Боно и Салиери) от теб се е искало да пишеш само танцова музика за кралските балове. Не допускам да не си спомняш, че решението е било на един император, който е минавал за човек с просвещенски възгледи, човек който е намерил смелост да отмени крепостното право, да премахне ограниченията, поставяни пред евреите, да обложи с данъци благородниците и духовенството, да направи образованието достъпно за всички – и далеч не на последно място, човек който не е забранил масонството, воден покрай всичко друго и от мисълта, че то може великолепно да противостои на непомерните претенции за влияние върху обществото от страна на църквата.
Колцина са били онези, скъпи братко Волфганг, които са могли (дори само) да предположат колко нечовешки претоварен е бил животът ти? Ще позволиш ли да покажа само един малък фрагмент от твоята концертна програма за малко повече от месец през 1784 година:
26 февруари, четвъртък – у Голицин,
1 март, понеделник – у Естерхази,
4 март, четвъртък – у Голицин,
5 март, петък – у Естерхази,
8 март, понеделник – у Естерхази,
11 март, четвъртък – у Голицин,
12 март, петък – у Естерхази,
15 март, понеделник – у Естерхази,
17 март, сряда – първи концерт в Тратнерхоф,
18 март, четвъртък – у Голицин,
19 март, петък – у Естерхази,
20 март, събота – у пианиста Рихте , в знак на особено внимание,
21 март, неделя – първи концерт в Бургтеатер,
22 март, понеделник – у Естерхази,
24 март, сряда – втори концерт в Тратнерхоф,
25 март, четвъртък – у Голицин,
26 март, петък – у Естерхази,
27 март, събота – у пианиста Рихте , още една проява на внимание,
29 март, понеделник – у Естерхази,
31 март, сряда – трети концерт в Тратнерхоф,
1 април, четвъртък – втори концерт в Бургтеатер,
3 април, събота – у пианиста Рихте, концерт повторение.
Носенето на кръста из цикъл „Реквием“ на Моцарт. Снимка: брат Александър Нишков
Споделил си с твоя баща този кратък списък, за да го попиташ:
„Как смяташ, татко, достатъчно ли е това? При такова темпо, мисля, че ще ми бъде доста трудно да изгубя изпълнителското си майсторство.“
А междувременно си пропуснал да кажеш, че през последните два месеца си написал четири концерта за пиано и оркестър, два за валдхорна, няколко сонати за пиано и какво ли не още.
Може би си искал само да напомниш, че не си забравил уроците от онова време, когато, все още малко дете, е трябвало да издържаш на твърде тежки изпитания: два-три часа сън в денонощието, изнасяне на концерти, които са продължавали по три-четири часа, свирене на клавесина само с един пръст, а понякога и със завързани очи, отгатване на истинската височина на тоновете, който са издавали звънящи часовници или кристални чаши? И така нататък, и така нататък.
Все по същото време, докато си бил дете, си се докоснал и до масонството. Дали още по времето, когато си бил 12-годишен не се е предопределило попадането ти в Ордена – нали не си забравил, че премиерата на твоята „Бастиен и Бастиена“ е била осъществена в градините на известния австрийски масон, доктор Антон Месмер? На 16-годишна възраст си се потрудил над ария върху един масонски химн. А по-късно, по време на твоето пътуване до Париж, си бил и масонски пощальон. Бързо си израснал сред свободните зидари – приели са те в края на 1784 година, през март на 1785 година са те повишили в степен Калфа, а през април, същата година си станал Майстор. Дали някои са ти завиждали?
Някак неусетно си станал близък на едни от най-високопоставените братя. А сред тях – допускам – си поставял на едно от първите места барон Игнац фон Борн, този велик мислител, член на множество научни дружества извън Австрия, който при това – колко опасно! – е бил твърде безкомпромисен антиклерикал, а е проявявал критично отношение и към монархията.
Как ли е гледал на всички вас споменатият император, по съвместителство и крал, и ерцхерцог, Йосиф II?
Някои казват:
„като на сравнително безобидни представители на поносимо леко оскърбителна ерзацрелигия“ .
Вероятно поради раздвоените си чувства, към които се е вляла и известна доза либерализъм, все този Йосиф II не е огласил в Австрия папската була срещу масонството от 1738 година? Така всички вие, братко Волфганг, сте могли да се чувствате достатъчно спокойно. И да си мислите (под обаятелното въздействие на барон фон Борн), че ще можете да превърнете ложата си в Академия на науките и изкуствата. Нали такава е била неговата мечта! Дали полюлявайки се във все същата либерална люлка не сте замислили (разбира се, по дълбока инспирация на ненадминатия познавач на древноегипетските мистерии, все същия фон Борн) сценария на „Вълшебната флейта“? Вероятно не сте подозирали, че покровителят Ви, Йосиф II, ще приключи земните си дела в най-неподходящия за вас момент – 1789 година? Между другото, колкото и да си бил затрупан с музикални ангажименти, не е възможно да си пропуснал да забележиш онова, което се е случило във Франция през същата година, нали? Вероятно, и ти, и братята ти, не сте могли да допуснете, че възкачилият се на престола, Леополд II, ще се окаже толкова могъщ владелец на политическите ветрове, че да ги обърне директно срещу всички вас? Нима не сте забелязали, че девизът от Париж: „Свобода! Равенство! Братство!“ – всъщност, вашият девиз – е бил изслушван от онези, които не са ви харесвали с една poco a poco издълбаваща се в своята болезненост гримаса?
А вие сте тръгнали да правите масонски спектакли?! Или може би ти, братко Волфганг, си разчитал, че хората няма много да се замислят над сценария (и днес преценяван от някои като нескопосен и глуповат), а ще се заслушат в чудодейната ти музика? С хората това може и да е ставало. Но… определени хора са разчели много точно онова, което сте решили да огласявате. При това, те са ви подсказали и всичко, което ще ви дойде до главите – ясно предначертано, с линия и пергел. Първенстващи майстори са били принудени да се оттеглят от масонството (сред тях и фон Борн), някои от тях са умирали от странни болести и по правило в жестоки мъки (сред тях и фон Борн). Ти си продължил обаче да се занимаваш с вълшебства.
Пример ли си искал да ни оставиш, братко Волфганг? Пример на „достоен мъж, със свободна воля“!
Още през 1987 година си написал на своя баща Леополд следните редове:
„ А колкото до смъртта – ако съдим трезво – тя е истинската цел на нашия живот, аз си наложих да свикна така напълно с тази добра и предана приятелка на човека, че нейният образ не само повече не ме плаши, но по-скоро е нещо най-спокойно и утешително. И съм благодарен на моя Небесен Отец, че Той ме дари с щастието и ми даде възможността да прозра (ти ме разбираш), че тя е ключът към нашето истинско блаженство. Въпреки че съм млад, никога не си лягам вечер, без да поразмишлявам върху това, че на другия ден може да не се събудя. Но никой от хората, които ме познават, не би могъл да каже, че съм все мрачен или потиснат в отношенията си с тях.“
В нашите ритуални текстове има един фрагмент, който вероятно се впива особено болезнено в съзнанието на всеки новоприет брат – на едно място в коментарите около символите на работния килим се произнася девизът: „Умри и Бъди“ . След кратък размисъл би могло да се стигне до разтълмяването:
„Така живей, че, когато умреш, да продължаваш да бъдеш!“
Е, братко Волфганг, ти си го постигнал!
След още малко размисъл може да се допусне, че девизът носи и друга идея: „Умри в дребните си неща, умри в тях, докато си още жив – за да бъдеш по-жив, докато си още жив!“
Братко Волфганг, Щастливецо, ти и това си успял да постигнеш!
Твой почитател
и брат по Масонство,
дипломиран композитор,
обърнал гръб на писането на ноти,
за да се занимава с изучаване на формулите
на композиторската гениалност,
Илия Кожухаров
