Научният принос на Георги Раковски в народопсихологията
Иван Тренев
За Раковски любов към отечеството означава безпределна преданост и саможертва в името на българския народ.
Днес, когато отбелязваме 201-годишнината от рождението на Георги Стойков Раковски, е един от най-величавите върхове на българската национална гордост; еманация на българското национално достойнство; изначален пример за държавник, политик, революционер-реформатор, дипломат, публицист, възрожденски просветител и учен, можем неудовлетворено да кажем, че в недостатъчна степен сме се издължили към този титан на мисълта и действието. За него академик Михаил Арнаудов (05 октомври 1878 г.- 18 февруари 1978 г.) категорично заявява, че той е „Културен историк, етнограф, публицист, мемоарист, войвода и политик“.
Безспорно Раковски е не само велика, но и многостранна личност. За него любовта към Отечеството означава безпределна преданост и саможертва в името на свободата на своя народ. Той на дело показа, че националната идентичност е тъждествена на националната отговорност и на националното самоопределение. В своите революционни за времето си идеи той претворява настоящето в бъдеще, ето защо Георги Раковски и като научен изследовател живее не само в своето съвремие, но и в бъдещето. Със своите книги „Ключь българского язьiка“ (1858) , „Българска старина“ (1865) и „Показалецъ или ръководство какъ да са изискватъ и издирватъ най-стари черти нашего битиа, язъка, народопоколеника, стараго ни правлениа, славного ни прошествиа и проч. (1858).“ Тези негови книги показват дълбочината на изследователското му творчество и на научните постижения не само в областта на народопсихологията, историята, културологията и етнографията, но и в сферата на държавността, политологията и сигурността, може да се каже, че Георги Раковски е основоположник, не само на българската етнография, но и на социалната психология. Известният наш социолог и социален психолог проф. Минчо Драганов (18 август 1937 г.- 8 октомври 2011 г.), през 2003 г., обърна внимание, че Георги Раковски за първи път употребява понятието „народен характер“, което, заедно с понятията „народен дух“ и „народна психика“, се превръщат в фундаментални понятия в народопсихологията.
Както е известно за създатели на народопсихологията се смятат немският философ, психолог и педагог Морис Лацарус (15 септември 1824 г.- 13 април 1903 г.) и Хейман Щайнтал (16. Май 1823 г. – 14. март 1899 г.) През 1859 г. те започват да издават списанието „Въпроси на етническата психология и на езикознанието“ (нем. Zeitschrift für Völker psychology uno Sprachwissenschaft). На страниците на това списание формулират задачите на народопсихологията като наука. Лацарус и Шайнтал се стремят да определят закономерностите на вътрешната духовна дейност на хората, които живеят в една държава. Първоначално двамата немски учени определят като основно понятие народният дух за център на изследванията в народната психика (народопсихика). Впоследствие те утвърждават народния характер като основно понятие в народопсихологията и то след 1859 г. До голяма степен основните характеристики на това понятие са посочени обаче през 1858 г. от гениалния Георги Раковски.
В своя „Показалец“ Георги Раковски разглежда съдържанието на понятието народен характер като определящо по отношение на дефинирането същността на националната идентичност. В тази своя книга, от научна гледна точка, се изяснява същността, структурата и функциите на понятието народен характер, които се доразвиват от последователите на немската класическа школа в народопсихологията. В „Показалеца“ на Раковски има дори раздели, озаглавени като: „българи-народнъй характерь и домашнъй бить“, „характерь българского народъ“ и др.
В първоначалния етап от историята на етнопсихологическата мисъл народният характер се определя като основно понятие-категория, която като рамка обхваща останалите понятия и термини, влияе върху подреждането на връзките, споява ги в една мисловна парадигма. Първоначално такова основно понятие (както вече изтъкнахме) е „народният дух“. То е наложено най-вече от Йохан Хердер (25 август 1744- 8 декември 1803 г.) и Георг Вилхелм Хегел (27 август 1770 г. – 14 ноември 1831 г.) според тях духът на даден народ е сложно, но неделимо явление, което се вселява у хората от всяко поколение на този народ. След средата на XIX в. немската психологическа, етнографска и литературно-художествена мисъл стига до идеята, че на мястото на добрия стар термин „народен дух“ трябва да се създадат два нови „ народопсихика“ („народопсихология“) и „народен характер“. Народопсихиката е по-широкообхватен термин, означаващ съвкупността от всякакви колективни етнопсихични явления, а народният характер, според представителите на тази школа, изяснява по-тясната съвкупност, включваща само отличителните душевни черти, белези и свойства на даден народ. Те свеждат народният характер до един от елементите на народната психика.
За разлика от тях, Георги Стойков Раковски разглежда народния характер като неделим елемент от националната идентичност, която включва още: народното самосъзнание, религиозната принадлежност на основната част от народа, народният език и традиционната (народна) материална и духовна култура. Това означава, че според Георги Стойков Раковски народният характер е основен фактор за устойчивото развитие на обществото и държавата. Под „народен характер“ Г. Раковски разбира всички психични традиционни явления и особености на даден народ. С това той се връща към първоначалното значение на понятието „характер“, въведено в употреба преди хилядолетия от самия Аристотел (384 г. пр. Р. Хр.-322 г. пр. Р. Хр. ).
По-късно идеите на Г. С. Раковски се доразвиват през първите десетилетия на XX в. в Съединените американски щати (САЩ), когато, на базата на понятието народен характер, се разработва терминът „национален характер“. Най-пълно в руслото на американската културна антропология идеите на Г. С. Раковски за ролята и значението на народния характер като етнопсихологичен феномен се доусъвършенстват в новите етносоциални реалности. В този смисъл може да се каже, че приносът на Раковски за развитието на народопсихологията има световно значение. Според него отличителните черти на даден народ могат да бъдат следните: свободолюбивост, трудолюбивост, пасивност, нападателност, грубост, храброст, страхливост, търпеливост и т.н. Тук той включва и определени нагласи, предпочитания, желания и очаквания на хората към възлови сегменти на социалната действителност от трайните им отношения към основните елементи на техния живот. За Раковски са важни и мотивите на съответното население, специфичните съвкупности от ценности и ценностни ориентации, общи по съдържание преживявания, духовни въжделения, религиозни взаимоотношения и други компоненти на начина им на живот.
Изследванията на Раковски в традиционната народна култура показват, че той включва и народния характер в културоложкия профил на дадено общество. За него народният характер е определящ по отношение индивидуалното поведение в различни социални ситуации. Той достига до прозрението, че народният характер се основава на социокултурните архетипове сред хората от даден народ. Самият народен характер се предава от поколения на поколения безсъзнателно и е част от етногенетичния код на даден народ.
Много е писано за революционера Георги Стойков Раковски; за основоположника на национално-освободителното движение на българите; за заслугите му в развитието на българското военно изкуство; за неговата роля в организирането на основните геополитически стратегии на Балканите и в Европа, но почти нищо или съвсем недостатъчно е писано за учения Г. С. Раковски, за неговия неоценим принос в развитието на българските научни знания. Още приживе Г. Раковски ратува за създаването на едно българско научно дружество. Две години след неговата кончина се основава, както е известно, Българското книжовно дружество – предвестник на Българската академия на науките. Ако е възможно само с една единствена дума да определим мащабното дело на Г. С. Раковски, то навярно тя би била „мислител“ – мислител, не само на България и Европа, а и мислител на всички времена и епохи. Раковски е първият български учен, който търси и намира най-старите черти на българското битие, славното минало на народопоколенията, както и корените на българския език и неговото развитие. Тази грандиозна задача Георги Раковски решава като издирва писмени народни паметници, търси доказателства в съседни чужди народи, с които българският народ е контактувал – Източноримска империя( ромеи/ наследници на българи), Западна римска империя, въпреки, че на много места Георги Раковски е откривал пристрастни и фалшифицирани истини. Учена Европа, преди да открие и разбере в някаква степен стария език санскрит, е ползвала писмената на Херодот и Тукидид. Тези писания са били пристрастни тълкования за миналото на европейската история и език, като са изтъквали единствено великия принос на Гърция за зараждане на европейската култура! След откриване на езика санскрит за Европа лъсват преднамерените лъжи,че не старият санскрит( древнобългарски) език, а компилирания нов гръцки език е ползвал най-различни езикови източници в т.ч. и древния български език. Лъжите отдавна са констатирани и е доказано, че древният български език и контактите на българите с древния санскрит език дават основата на европейското езикознание. Учените твърдят,че само чрез българския език може да се разчитат правилно старите текстове на санскрит. Раковски твърди, че езикът санскрит е толкова древен, че сам се е скрил от света и затова го нарича – „саМскрит“. Езикът самскрит е езика на Само – владетелят, известен в китайски писмени хроники още от октомври 2137 г. Пр. Хр. Когато българите ( самнити) са победили китайските племена и благодарение на българите е построена Стената , по –известна днес, като „Китайска стена.“ В своя „ Показалец“ Георги Стойков Раковски доказва, че именно на основата на тези исторически факти българският език стои в основата на европейското езикознание и на европейската цивилизация. В първата част на своя „Показалец“ Георги Раковски дава доказателства за най-старите черти на: българското битие, език, народопоколения, българско древно управление и славно минало. Във втората част Раковски показва източниците на българската история от покръстването на Преславския двор до падането му под османско робство! След това показва времето от края на българското царство до времето на Възраждането. Съществуванието на древните българи е описано изключително подробно: раждането и отглеждането на деца, възпитанието, старостта и почитта към мъдростта на старостта, народните обреди, бит и духовност на българина, както и българския фолклор и значението му за дълговечната българска памет. Във Второ отделение са описани българските и трудовите занаяти, оръдията и сечивата за тяхното практикуване. С голяма подробност и любов към България Георги Раковски е описвал българския дом, занаятите, военната подготовка и градско-селското устойство. Георги Раковски напълно разкрива съкровищницата на българската книжнина, величието на българския род, а своите съвременници, живеещи под османското робство, той увековечава като вечните българи, помнещи своя род и родословие. Георги Раковски смята, че българският народ е древен и културен феномен, който независимо от османския гнет, както и фанариотското църковно господство, е запазил изключително яко нациноалното си самочувствие и дружелюбност към останалите народи. Описал е блгарските занаяти: като градинарство, розатство, розоберство, уникалната българска работа на групи със седенки, песни, сборове, живот на младите българи, на красотата , на сватбите и песните за всяко едно събитие в живота им. По този начин Първият и най-пълноценен автор, който разкрива същността на българския народен характер е именно Георги Стойков Раковски. Всички останали се учат след него в света! Той е единственият автор, който доказва думите си чрез непрекъснатото приложение на съответното народно песенно творчество. Няама друг автор като него, чието творчество е българска библия, учебник за българи и чужденци за истинната писменост на древните българи!