В сайта на Националния музей Параход „Радецки” (НМПР) неговата директорка Людмила Дамянова съобщава, че през 1925 г. кап. Дагоберт Енглендер изпраща в България седем вида реликви от историческия параход, включително „Две дъски от борда на Радецки. Едната е била изрязана от мястото, където Ботйов е застанал, принуждавайки капитана да му повери парахода, за да слезе на Българския бряг с четата” (подч. – И.А.). Тъй като по-нататък в обширния си материал авторката не съобщава нищо за съдбата на реликвите, читателят остава с впечатление, че те и до днес са съхранени у нас. Този материал със съвсем дребни промени представлява всъщност научен доклад на Л. Дамянова, представен по време на Ботйовите четения в НМПР на 27 май 2003 г. и поместен през следващата година в сборника Библиотека Български Северозапад към „Известия на музеите в Северозападна България” (с. 28 – 37). Доколкото докладът не съдържа нито един използван източник, очевидно както авторката, така и солидната редакционна колегия на сборника приемат, че всичко по темата на доклада е от ясно по-ясно и не подлежи на доказване чрез установеното в науката задължение да се цитират източници. Наистина историята на Ботйовата чета е една от най-опосканите теми в историографията, но от морскоисторическо гледище има какво да се изяснява и уточнява. Част от неяснотите и противоречията загатнах още през 2001 г. в „Морски вестник” (№ № 7, 8, 9 и 10). Междувременно (2006 г.) се появиха резултатите от задълбоченото изследване „Капитан Дагоберт Енглендер и параходът „Радецки” в документи от ЦДА” от Сашка Жечева [1], същата авторка подготви за публикуване и статията „Капитан Дагоберт Енглендер и параходът „Радецки” в документи от НБКМ” [2]. Въз основа на нейните публикации и издирени от мен допълнителни сведения тук предлагам някои уточнения за историята на част от реликвите от легендарния кораб.
КОГА Е БРАКУВАН ПАРАХОДЪТ „РАДЕЦКИ”?
През 2001 г. обосновах, че параходът „Радецки” е изведен от експлоатация през 1913 г. и през следващата година е бракуван, като започва демонтажът му и физическото унищожаване. Тогава се позовах на четири аргумента, включително на оригиналната снимка от 1914 г., изобразяваща кораба по време на демонтажа му (съхранява се от години под № С ІІІ 984 в сбирката „Портрети и снимки” на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София). Следователно, от 1914 г. историческият кораб престава да съществува и лютото клеймене на правителствата през периода 1914-1928 г., че не взели никакви мерки за спасяването му, е просто безсмислена идеологическа и патриотарска пропаганда [3]. Въпреки историческия факт обаче, в съвременната историческа литература продължава упоритото тиражиране на пропагандната версия: „бракуван през 1918 г., и е разрушен от австрийското параходно дружество през 1924 г. До това довело бездействието на няколко български правителства.” [4],[5]. През 2005 г. беше публикувано писмо от 16 февруари 1925 г. на началника на Политическия отдел на Министерството на външните работи и изповеданията Светослав Помянов до началника на Канцеларията на Н. В. Ц. за дарени от Дагоберт Енглендер предмети и документи от кораба „Радецки”. Според него капитанът на „Радецки” е предал вече на българската легация във Виена дарение, включително „Два малки дървени къса от палубата на парахода, който в 1914 г. е бил разглобен” (подч. – И.А.) [6, с. 441]. През 2006 г. С. Жечева също обърна внимание на различните твърдения „за годината на бракуването и нарязването на кораба – 1914 и 1924, та даже 1925 г.” и прие „за точна 1914 г.” [1, с. 259], като се позова на снимката „от април 1914 г., направена преди нарязването на парахода”.
Новоиздирени документи дават още по-ясна представа за съдбата на „Радецки” и неговите реликви през периода 1913 – 1925 г. Тук разглеждам обаче преди всичко реликви, които са част от корпуса на плавателния съд.
РАННИ СЪОБЩЕНИЯ ЗА РЕЛИКВИТЕ В
ПЕРИОДИЧНИЯ ПЕЧАТ
Още на 2 октомври 1914 г. вестник „Народни права” публикува обширно съобщение на Народния етнографически музей за постъпилото в музейния фонд дарение от кап. Д. Енглендер, описано в 16 позиции за общо 22 предмета [7]. То не съдържа пряка констатация, че параходът е изведен от експлоатация и бракуван, но все пак дава основание да се помисли за причината, подтикнала капитана на кораба да направи дарението. От друга страна, новоиздиреното съобщение предоставя възможност да се уточни част от реликвите, описани както се оказва, по-общо в архивната документация.
На 12 март 1914 г. Херман Зупан – главен инспектор на Дунавското параходно плавателно дружество в корабостроителните заводи на дружеството в Будапеща [8] изпраща писмо до Д. Енглендер, с което го уведомява: „Относно „Радецки”, който от дълго време стоеше тук в пълна разруха (подч. – И.А.) и най-сетне беше определен от администрацията за бракуване, си позволявам да информирам, че неговото нарязване ще бъде предприето в най-добрия случай в течение на тази година и аз … съм готов от все сърце да Ви изпратя за спомен някои части от този кораб. – Когато отмине тука суматохата, ще избера подобаващи неща от палубата, както и от Вашата някогашна кабина, също така и салона и ще Ви ги изпратя по пощата” [2, с. 10]. От този текст става ясно, че подборът на частите е направен от лице, което не е свидетел на историческото събитие, т.е. Х. Зупан няма представа на кое място от палубата е стоял Ботев при срещата си с капитана на кораба. На 30 април с.г. Х. Зупан изпраща на Д. Енглендер „парче от плочата на бордната стена, едно парче от пода на кап[итанската] предна кабина и едно парче от първон[ачалната] дек/палуба на салон І-ва класа” [2, с. 10], т.е. липсва част от палубата в кърмата на парахода, където се е състояла срещата между Ботев и капитана – „задната палуба на парахода, на свободното място между параходния котел и палубния салон на І-ва класа” [5]. От писмото на Х. Зупан от 30 април 1914 г. стават ясно още два съществени факта:
– към писмото той прилага „една фотография на този Капитан Дагоберт Енглендер,
снимка: http://www.ruseonline.infoХристо БотйовХристо БотйовПараходът „Радецки”,
снимка: http://www.lostbulgaria.com/pic/1378.jpgПараходът „Радецки” по време на демонтажа на механизмите му, преди април 1914 г. Дължа благодарност на историка Иво Жейнов от Русе, който ми предостави за публикуване тази ценна фотография.Дунавският параход „Хелиос”, 1924 г.,
снимка: http://static0.akpool.de/images/cardsКорицата на книгата Лозанова, Лиляна. Радецки `66. С., Нар. младеж, 1973. 344 с.кораб, направена на времето след изваждането на котела и комина” (подч. – И.А.). Това означава, че парният котел и димоходът са демонтирани доста преди 30 април 1914 г. Наблягам на този факт, защото само след две години, на 22 август 1916 г. Х. Зупан изпраща на Д. Енглендер и копие от тази фотография, но допуска неточност, като твърди, че тя „беше направена на (подч. – И.А.) 30 април 1914 г.” [2, с.12]. Все пак въз основа на описанието на района на корабостроителницата, в който се демонтират парният котел на кораба и димоходът му, може да се приеме, че най-вероятно става дума за снимката, съхранена в НБКМ под № С ІІІ 984;
– Х. Зупан изрично изтъква качеството на желязото, от което са изработени „Плочата на бордната стена и старата палуба/куверта на І [класа]”, т.е парчетата от тях, изпратени на Д. Енглендер, са метални. Още по-интересна е авторската бележка на С. Жечева към това твърдение на Х. Зупан: „На това място има вмъкнат текст, също вероятно от капитана, доколкото може да се съди по почерка, който гласи: „където героят Ботев стоеше по време на трагичната сцена (ненадейното превземане на корабния екипаж Радецки)” [2, с. 11]. От преписката между двамата (Х.З. и Д.Е.) през 1914 г. вече се изясни обаче, че двете парчета са изрязани по преценка на лице, което не е присъствало на историческото събитие. От друга страна, обшивката на корпуса (първото парче) отпада дори теоретично, а както е известно, срещата между капитана и Ботев не се е състояла в кабината І класа. С други думи, волно или неволно (поради 40-годишната отдалеченост от събитието и романтичната нагласа към него), кап. Д. Енглендер допуска съществена грешка с добавената от него забележка.
Според списък на изпратени от Д. Енглендер предмети-реликви, съставен на 19 декември 1921 г. във Виена, между тях са:
„2). Стоманена ламарина от външната обвивка (плочата от бордната периферия).
3). Парче, изрязано от главната палуба на кораба.
4). Парче, изрязано от палубата на кабината”
За парчето от позиция 3) Д. Енглендер твърди, че „може да се определи също като историческо” [2, с.14], имайки предвид некоректната си добавка към писмото на Х. Зупан от 22 август 1916 г. За съжаление, неточни са и използваните от него термини. Докато изразите „парче от плочата на бордната стена” (Х. З., 30 април 1914 г.) и „Стоманена ламарина от външната обвивка (плочата от бордната периферия)” (Д. Е., 19 дек.) са еднакви по значение, сиреч става дума за част от обшивката на корпуса, то при останалите две има съществена разлика. Например „парче от пода на кап [итанската] предна кабина” (Х. Жупан, 30 април 1914 г.) става „парче, изрязано от главната палуба” (Д. Е., 19 декември 1921 г.). За съжаление това не е последната мемоарна неточност на Д. Енглендер.
В писмо от 14 януари 1922 г. до канцеларията на цар Борис ІІІ капитанът на „Радецки” описва реликвите от кораба, които възнамерява да подари, и пита дали ще бъдат приети и от кого. Този път той описва три парчета от корпуса така:
„част от главната палуба от мястото на героя Ботев, докато той изтръгваше от мен съгласието за дебаркирането,
парче греда на корабната кабина,
желязно парче на плочата на кила,” [1, с.270].
Вече уточних, че Х. Зупан не е изпращал парче от главна палуба, а дори да е било от нея Д. Енглендер не е присъствал на изрязването и не е можел да посочи историческото място. Няма да уточнявам различията при втората и третата позиция, по-съществено е това, че трите парчета са метални. Още по-интересно е какви са размерите им. Те на са посочени в запазената преписка, но стават ясни от факта, че всички реликви, подарени от Д. Енглендер през 1922 г., са изпратени „в една кутийка” (подч. – И.А.) [1, с.270]. Очевидно металните парчета са толкова малки, че се поместват в кутийка заедно с всички подарени тогава реликви, вкл. корабния флаг, корабния печат и редица документи. Комай са били само три парченца…
ЛЕГЕНДАТА ЗА ДВЕТЕ ДЪСКИ …
На 18 февруари 1925 г. вестник „Слово” помества кратко съобщение за дарението, включващо и „две парчета дъска (подч. – И.А.) от борда на „Радецки”, едното от които изрязано от мястото, дето е стоял Христо Ботев и пр.” [9]. На следващия ден поне още два вестника информират за него – „Ек вечерен” и „La Bulgarie”.
Според първия вестник, дарението съдържа и „Две парчета от борда, отрязани на 15 септ. в корабостроителницата Обуда, където параходът е бил нарязан, едното е от мястото, където е стоял Ботев” [1, с. 282]. Материалът на парчетата не е посочен, липсва годината на събитието, да не говорим за крайната неопределеност на „мястото”, защото Ботев едва ли е стоял на едно място…
Второто издание известява, че дарението включва и „Deux morceaux de planches du bord de “Radetzky”. Un est coupe de la place ou Boteff etait reste debout pendant qu`il contraignait le commandant a lui confier la vapeur et a debarquer sa “tcheta” sur la cote bulgare” [10]. Според френско-български речник от 1928 г., сиреч по онова време, френската дума „plаnche” означава „дъска; плоча; табла; клише; леха; тезгях” [11, с. 524]. Имайки предвид обаче подтекста, т.е. корабът има метален корпус, по-правилно е да се приеме, че незнайният преводач от български на френски език е имал предвид второто значение (плоча). Още повече, че по онова време кутийката с дарените реликви се намира в Народния етнографически музей и музейните специалисти отлично са знаели, че в нея са поставени метални парченца, а не дъски. За малки размери на въпросните парчета съобщава и вестник „Радикал” от 1 юни 1925 г. – „два къса (подч. – И.А.) от обвивката на парахода” [1, с. 8].
За пръв път превод на целия списък на дарените реликви на български език, поместен в „Lа Bulgarie”, се появява през 1979 г. благодарение на журналистката Лиляна Лозанова. Според нея обаче дарението включва „ Две дъски (подч. – И.А.) от борда на „Радецки”. Едната, изрязана от мястото, където Ботев е застанал прав, когато принуждава капитана да му повери парахода, за да слезе на българския бряг с четата си”[12, с. 22]. И оттогава досега двете дъски (?) трайно битуват в българската историческа литература…
Едно уточнение, което нерядко липсва, когато авторите споменават „двете дъски” – подарените от Д. Енглендер метални парченца от корпуса на „Радецки” са унищожени, за съжаление, при опожаряването на Народния етнографически музей по време на бомбардировките на София през януари 1944 г.
… И ЗА ОЩЕ ЕДНА ДЪСКА
През 1965 г. Лиляна Лозанова публикува в книгата си „И „Радецки” гордо плува” сведение за прелюбопитна пионерска експедиция. По онова време тя получава писмо от третокласничката Веселинка Даскалова от Провадия, която съобщава спомена на своя дядо, пътувал с група учители от Варна през април 1928 г. до Чехословакия с дунавския кораб „Хелиос”. Когато по време на плаването капитанът на кораба чува песента „Тих бял Дунав”, изпълнена от варненските учители, той им разказва следното: „Дагоберт Енглендер – капитан на „Радецки” – е мой вуйчо. Тогава (17 май 1876 г. – И.А.) бях на дванайсет години и работех при него. Спомням си как Ботев седеше замислен на пейката. Когато наближихме козлодуйския бряг, всичко се промени…След станалото, което вие добре знаете, аз останах на служба на „Радецки”. Когато го унищожиха, отчупих парче от пейката, на която седеше Ботев. Днес го предавам на вас, за да го пазите в някой музей. Ръководителят на екскурзията прие този скъп дар”. Към този разказ на провадийската пионерка авторката на книгата добавя коментара си, че „Градският пионерски щаб в Провадия организира експедиция и откри ценната реликва в музея „Възраждане” – гр. Варна” (подч. – И.А.) [13, с.144]. Осем години след първата си книга, Л. Лозанова издава книгата „Радецки `66” и в нея отново напомня за сензационната находка, но този път случката от 1928 г. е описана по писмо на Веселинкиния дядо, Вълчо Даскалов, който уточнява фамилното име на капитана на парахода „Хелиос” – Ейлингсфелд – и съобщава, че той (кап. Е-д) спасява и подарява не „парче от пейката” (версията от 1965 г.), а цяла „една дъска от пейката” [14, с.42-43].
Тази история силно ме заинтригува и реших най-напред да потърся следите й в някогашния варненски печат. Отначало ми потръгна и в издадения на 2 юни 1928 г. във Варна брой 4 на „Ботев лист” открих статията „Спомен за Ботев” от окръжния училищен инспектор д-р С. Чакъров. Той наистина съобщава история, напомнящи отчасти спомена на провадийския дядо Вълчо Даскалов (препредаден от Л. Лозанова):
– около края на април 1928 г. 45 учители от Варненски окръг действително плават с дунавския параход „Хелиос” до Чехословакия;
– комендантът на парахода се казва обаче Айслингсфелд, няма никакви претенции за роднински връзки с кап. Д. Енглендер и по време на историческото събитие е на 18-20 години, а не 12-годишен хлапак. Това означава, че към 1928 г. той е вече на 70-72 години, т.е. има основателна причина за неточност в спомените му. Освен това силно озадачава и фактът, че името му не фигурира в списъка на екипажа на „Радецки”, съставен от кап. Д. Енглендер [2, с.14-15];
– Ботйов седнал на въпросната пейка след завладяването на „Радецки”, а не преди това. Това също е твърде озадачаващо твърдение, защото след завладяването на кораба събитията се развиват толкова динамично, че едва ли войводата е имал време да седне където и да е и да размишлява;
– Айслингсфелд не подарява цяла дъска от пейката, а само „отряза едно парче”;
– полученото парче към 2 юни 1928 г. е „предадено вече като реликва в музея на Варненското археологическо дружество”.
Особено озадачаващо е това като как тъй австрийският капитан ще съхранява на кораба си толкова години цяла дъска от въпросната пейка? Все пак приех, че в тази история има нещо вярно, и проверих инвентарните книги на музея на Варненското археологическо дружество през периода 1928 – 1944 г. Не открих никакъв запис за подобно постъпление във фонда му!
Тъй като литературното и архивното проучване по-скоро обърка нещата, вместо да ги изясни, най-после понечих да видя дъската, открита според Л. Лозанова от провадийските пионери през 1965 г. в Музея на Възраждането във Варна. Посещавал съм го многократно и не съм виждал подобна чудесия там, но пък поне теоретично би могло дъската да е съхранена в някакво фондохранилище. Музейните уреднички винаги с готовност са съдействали на проучванията ми, та затова дори се надявах и да пипна ценната реликва. Обнадежден, но и немалко притеснен преди десетина години се обърнах към дългогодишната уредничка на този музей и негов ръководител Станка Димитрова. Но, уви! С многозначителна усмивка тя потвърди, че такъв експонат никога не е съхраняван в Музея на Възраждането във Варна …
По-късно издирих и В. Даскалова, която понастоящем живее във Варна. На 21 април 2008 г. тя любезно ми предостави две страници спомени по случая. Нейният дядо Вълчо Тодоров Даскалов като ученик в І мъжка гимназия в София попада в класа по френски език на д-р Димитър Рашев, доведеният син на Хр. Ботйов. Поощрена и окуражена от дядо си, В. Даскалова изпраща писмо до редакцията на вестник „Септемврийче”, което съдържа спомените му за срещата с капитана на парахода „Хелиос”: „В плика добавих и една миниатюрна дървена тресчица – парченце (подч. – И.А.), от пейката, на която е седял великият българин – получена, по думите на дядо ми, от самия д-р Димитър Рашев. Така и не разбрах причините, поради които учителят е „разделил” скъпоценната реликва със своя ученик…” Безсмислено е да коментирам като как тъй и защо „миниатюрната дървена тресчица” се превръща по-късно на цяла дъска в книгата на Л. Лозанова, експонирана уж в Музея на Възраждането във Варна…
Но има още едно неизвестно събитие за връзката на парахода „Хелиос” с историята на реликвите от „Радецки”. То се случва три месеца след пътуването на варненските учители и отново на парахода „Хелиос” през 1928 г. На 24 юли с. г. вестник „Радикал” съобщава, че една седмица преди това в швейцарския град Люцерн пристига българска юнашка група, която прави част от пътуването си с „Хелиос”, плаващ „под командата на помощник-коменданта Йохан Енлингфелд”. Вероятно той е същият Ейлингсфелд/Айслингсфелд, защото потвърдил, че на 17 май 1876 г. е плавал като член на екипажа на „Радецки”. Да оставим настрана промяната на длъжността, но отново прави впечатление, че не е споменал нищо за роднинска връзка с кап. Д. Енглендер. При срещата с българските юнаци Й. Енлингфелд толкова се трогва от вниманието им, че „обещал да подари на юнашката организация един от скъпите портрети на парахода Радецки – портретът на Ботева” [15]. Нямам представа обаче дали по-късно нашите юнаци са получили обещания портрет.
* * *
Критичният анализ на сведенията от периода 1913 – 1928 г. дава основание да приема, че по онова време кап. Д. Енглендер подарява на България само малки метални парчета от корпуса на парахода „Радецки”, които са унищожени по време на бомбардировките над София през януари 1944 г. Разпространените в историческата литература от 1979 г. досега твърдения, че капитанът на легендарния кораб е подарил „две дъски” от борда на „Радецки”, са романтична измислица, друг е въпросът доколко причината за нея е неволна преводаческа грешка или фриволност на един или друг автор. Невярна е и тиражираната през 1965 – 1973 г. журналистическа версия, че в Музея на Възраждането във Варна се съхранявала още една дъска (трета) от историческия кораб.
За щастие част от подарените през 1913 и 1922 г. реликви са запазени до наши дни, но някои от тях също се нуждаят от допълнителни уточнения…
ЛИТЕРАТУРА И БЕЛЕЖКИ
1. Жечева, Сашка. Капитан Дагоберт Енглендер и параходът „Радецки” в документи от ЦДА. – Известия на държ. архиви, бр. 91, 2006, 258 – 284.
2. Жечева, Сашка. Капитан Дагоберт Енглендер и параходът „Радецки” в документи от НБКМ. – Известия на държ. архиви (под печат). Дължа благодарност на авторката за отзивчивостта и доверието, с които ми предостави правото да ползвам ръкописа на предадената за отпечатване статия. Ръкописът съдържа 16 с., тук цитирам страниците по ръкописа.
3. Алексиев, Иван. Параходът „Радецки” след 1876 г. – Морски вестник, № 9, 16 май 2001, с. 15.
4. Дамянова, Людмила. История. – http://radetzky.slovo.bg/history/ (31 май 2011, 8:35 ч.).
5. Гербов, К. Христо Ботев завзема „Радецки” – http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/K_Gerbov_Botev%20_i_%20Radetzky.pdf (31 май 2011, 8:40 ч.).
Обширната статия на К. Гербов прави приятно впечатление с критичния подход на автора, но за съжаление, той ползва твърде ограничен брой източници по темата. Конкретно за бракуването на кораба се предоверява на публикациите на Димитър Бочев от 1980 г. и Илия Тодоров от 1981 г., които са твърде остарели за целта. К. Гербов правилно отбелязва, че корабът плава до 1913 г., но твърди, че „12 години по-късно бил бракуван и предаден за претопяване”, т.е. през 1925 г.
6. Анчова, Калинка, М. Пискова и М. Тодоракова. Архив на българските архиви. Благоевград, УИ „Неофит Рилски”, 2005. 677 с.
7. Исторически дарове. – Народни права, № 224, 2 окт. 1914, с. 2.
8. Длъжността на Х. Зупан е уточнена от С. Жечева [2, с. 16].
9. Капитанът на историческия австрийски параход „Радецки”,… – Слово, № 816, 18 февр. 1925, с.4, рубрика „Дневни новини”.
10. Les reliques de l`expedition de Christo Boteff. – La Bulgarie, № 491, 19 fevr. 1925, p. 2.
11. Яранов, Ат. Илюстрован френско-български речник. 2. допъл. изд. С., Хемус, 1928. 716 с.
12. Лозанова, Лиляна. Архивът на Енглендер – капитан на „Радецки”. – Патриот, 1979, № 6, 22-23.
13. Лозанова, Лиляна. И „Радецки” гордо плува. С., Нар. младеж, 1965. 147 с.
14. Лозанова, Лиляна. Радецки `66. С., Нар. младеж, 1973. 344 с.
15. Българските юнаци в Швейцария. – Радикал, № 59, 24 юли 1928, с. 2.