Песков: Речта на Владимир Путин в Давос“ е задълбочен анализ, който не правен от нито един световен лидер
1 февруари 2021-Нюз Фронт.
Както съобщава телеграм-каналът «Карточный домик: Россия», Дмитрий Песков коментира реакцията на западните колеги на речта на президента на Русия Владимир Путинпо време на икономическия форум в Давос.
Според прес-секретаря на руския президент речта на Владимир Путин не е била конфронтационна.
„Не мога да се съглася, че речта на Владимир Путин в Давос е конфронтационна. Това е опит за призия към здравия разум на политиците. Това е същото като речта на президента в Мюнхен, която беше приета с враждебност и възприета като вид реч, изпълнена с конфронтация. Но в действителност не е така.
И този път също няма никаква конфронтация. Това е най-задълбочен анализ. До този момент нито един световен лидер не е правил подобен анализ “, подчерта Дмитрий Песков.
Според мнението на говорителя на Кремъл руското ръководство съжалява, че Европа безразсъдно и неразумно „изхвърля на боклука“ потенциала на отношенията с Русия, тъй като настоящите предизвикателства диктуват необходимостта от развитие на диалог.
Виждаме криза на предишните модели и инструменти за икономическо развитие. Засилване на социалната стратификация: както в световен мащаб, така и в отделните страни. Говорихме за това и преди. Но това от своя страна днес предизвиква рязка поляризация на обществените възгледи, провокира растежа на популизма, десния и левия радикализъм, други крайности, обостряне и изостряне на вътрешнополитическите процеси, включително във водещите държави.
Всичко това неизбежно засяга характера на международните отношения, не добавя стабилност и предсказуемост към тях. Наблюдава се отслабване на международните институции, регионалните конфликти се умножават, а глобалната система за сигурност също се влошава.
Глобализацията и вътрешният растеж доведоха до силно възстановяване в развиващите се страни, изваждайки над един милиард души от бедността. Така, ако вземем ниво на доходи от 5,5 долара на човек на ден (в паритет на покупателната способност), то според Световната банка например в Китай броят на хората с по-ниски доходи е намалял от 1,1 милиарда през 1990 г. на по-малко от 300 милиона през последните години. Това определено е успех на Китай. А в Русия от 64 милиона души през 1999 г. до около 5 милиона в момента. И ние вярваме, че това между другото е и движение напред у нас в най-важната посока.
И все пак основният въпрос, отговорът на който в много отношения дава разбиране на настоящите проблеми, е какъв е бил характерът на такъв глобален растеж, кой е извлякъл основната полза.
Разбира се, както казах, развиващите се страни се възползваха много от нарастващото търсене на техните традиционни и дори нови продукти. Тази интеграция в глобалната икономика обаче доведе до не само работни места и приходи от износ. Но и социална цена. Включително значителна разлика в доходите на гражданите.
Но какво да кажем за развитите икономики, където нивото на средното богатство е много по-високо? Колкото и парадоксално да звучи, проблемите на стратификацията тук, в развитите страни, се оказаха още по-дълбоки. Така според Световната банка, ако с доход под 5,5 долара на ден в Съединените американски щати например през 2000 г. са живели 3,6 милиона души, то през 2016 г. вече има 5,6 милиона такива.
През същия период глобализацията доведе до значително увеличение на печалбите на големи мултинационални компании, предимно американски и европейски.
Между другото, по отношение на гражданите, в развитите икономики на Европа тенденцията е същата като в Щатите.
Но отново, по отношение на печалбите на компанията, кой получава печалбите? Отговорът е известен, той е очевиден — един процент от населението.
Какво се случва с другите? През последните 30 години в редица развити страни доходите на повече от половината граждани в реално изражение са в застой и не са нараснали. Но разходите за образование и здравни услуги са се увеличили. И знаете ли колко? Тройно.
Тоест, милиони хора, дори в богатите страни, са престанали да виждат перспективата за увеличаване на доходите си. В същото време те се сблъскват с проблеми, как да поддържат себе си и родителите си здрави, как да осигурят качествено образование за децата.
Натрупва се и огромна маса хора, които всъщност се оказват непотребни. Така според Международната организация на труда, през 2019 г. 21 процента или 267 милиона млади хора в света не са учили никъде и не са работили никъде. И дори сред работещите хора (интересен показател, интересни цифри) 30 процента живеят с доход под 3,2 щатски долара на ден по паритет на покупателната способност.
Подобни изкривявания в глобалното социално-икономическо развитие са пряк резултат от политиките, провеждани през 80-те години на миналия век и често се провеждат по вулгарен и догматичен начин. Тази политика се основаваше на т. нар. „Вашингтонски консенсус“. Със своите неписани правила, даващи приоритет на ръста, ръководен от частния дълг в среда на намаляване на регулациите и ниски данъци върху богатите и корпорациите.
Както казах, пандемията на коронавируса само изостри тези проблеми. Миналата година спадът в световната икономика е най-големият след Втората световна война. Загубите на пазара на труда към юли са еквивалентни на близо 500 милиона работни места. Да, към края на годината половината от тях бяха възстановени. И все пак това са почти 250 милиона загубени работни места. Това е голяма и много тревожна цифра. Само за първите девет месеца на миналата година загубата на доходи от труд в световен мащаб възлиза на 3,5 трилиона долара. И тази цифра продължава да расте. Това означава, че социалното напрежение в обществото също нараства.
В същото време възстановяването след криза не е лесно. Ако преди 20-30 години проблемът можеше да бъде решен чрез стимулиране на макроикономическата политика, днес такива механизми всъщност са се изчерпали и не работят. Техният ресурс е практически изчерпан. Това не са мои неоснователни твърдения.
Така според оценките на МВФ, нивото на общия дълг на публичния и частния сектор се е доближило до 200 процента от световния БВП. А в някои икономики надхвърля 300 процента от националния БВП. В същото време в развитите страни лихвените проценти са практически нулеви навсякъде. И в ключови развиващи се страни — на исторически минимални нива.
Всичко това прави стимулирането на икономиката с традиционни инструменти чрез увеличаване на частното кредитиране по същество невъзможно. Така нареченото количествено облекчаване, което само увеличава и надува „балона“ на стойността на финансовите активи, води до по-нататъшно разслояване в обществото. И нарастващата разлика между „реалната“ и „виртуалната“ икономики (между другото, представители на реалния сектор на икономиката от много страни по света ми разказват много често за това и мисля, че участниците в днешната среща от бизнеса също ще се съгласи с мен) представлява реална заплаха и е изпълнен със сериозни, непредсказуеми трусове.
Определени надежди, че ще бъде възможно да „рестартира“ предишния модел на растеж, са свързани с бързото технологично развитие. Всъщност последните 20 години поставиха основата на така наречената четвърта индустриална революция, която се основава на широкото използване на изкуствен интелект, автоматизирани и роботизирани решения. Пандемията на коронавируса значително ускори подобно развитие и тяхното внедряване.
Този процес обаче поражда нови структурни промени, преди всичко имам предвид пазара на труда. Това означава, че без ефективни действия на правителството много хора рискуват да останат без работа. Нещо повече, това често е така наречената средна класа. А тя е основата на всяко съвременно общество.
И в тази връзка за второто основно предизвикателство през следващото десетилетие — социално-политическото. Нарастването на икономическите проблеми и неравенството разделя обществото, поражда социална, расова и национална нетърпимост и такова напрежение избухва дори в страни с привидно утвърдени граждански и демократични институции, предназначени да изгладят и потушат подобни явления и ексцесии.
Системните социално-икономически проблеми пораждат такова обществено недоволство, че то изисква специално внимание, изисква тези проблеми да бъдат решени по същество. Опасната илюзия, че те могат, както се казва, да бъдат пренебрегнати, преминати, забити в ъгъла, е изпълнена със сериозни последици. В този случай обществото все пак ще бъде разделено както в политическо, така и в социално отношение. Тъй като причините хората да бъдат недоволни всъщност не са в някакви спекулативни неща, а в реални проблеми, които засягат всички, без значение към какви възгледи, включително и политически, човек се придържа. Или към които си мисли, че се придържа. Истинските проблеми всъщност пораждат недоволство.
Ще отделя още един основен момент. Съвременните технологични и преди всичко цифрови гиганти започнаха да играят все по-важна роля в живота на обществото. Сега много се говори за това, особено във връзка със събитията, които се случиха в САЩ по време на предизборната кампания. И това вече не са само някои икономически гиганти, в някои области те де факто се конкурират с държавите. Аудиторията им се изчислява на милиарди потребители, които прекарват значителна част от живота си в тези екосистеми.
От гледна точка на самите компании, монополното им положение е оптимално за организиране на технологични и бизнес процеси. Може би това е така, но обществото има въпрос: доколко този монопол отговаря на обществените интереси? Къде е границата между успешния глобален бизнес, услугите, консолидирането на големите данни и опитите грубо, по собствено усмотрение, да управляват обществото, да заменят законните демократични институции, всъщност да узурпират или ограничат естественото право човек да решава сам как да живее, какво да избере, каква позиция да изразява свободно? Всички сме виждали това само в Щатите и всички разбират за какво говоря сега. Убеден съм, че преобладаващото мнозинство от хората споделя тази позиция, включително тези, които участват в събитието с нас днес.
И накрая, третото предизвикателство или по-скоро явна заплаха, с която може да се сблъскаме през следващото десетилетие, е по-нататъшното изостряне на целия набор от международни проблеми. В крайна сметка нерешените и нарастващи вътрешни социално-икономически проблеми могат да подтикнат хората да търсят някой, който да бъде виновен за всички неприятности и да пренасочат раздразнението и недоволството на своите граждани. И вече виждаме това, чувстваме, че степента на външната политика, пропагандната реторика нараства. Може да се очаква, че естеството на практическите действия също ще стане по-агресивно, включително натискът върху онези страни, които не са съгласни с ролята на послушни контролирани сателити, използването на търговски бариери, незаконни санкции и ограничения върху финансовите, технологичните, и информационни сфери.
Подобна игра без правила критично увеличава рисковете от едностранно използване на военна сила — това е опасността, използването на сила под един или друг фалшив предлог. Това умножава вероятността от нови „горещи точки“ на нашата планета. Всичко това ни тревожи.
Ася Иванова – Зуан
