миграция на старите Балканци

За миграция на древнобългарски племена от Югоизточна Европа в края на второто хилядолетие преди Христа пише Страбон. Той твърди, че енетите, наречени още венети, придружени от други племена от историко-географската област Тракия са отпътували от Троада за земите на север от Адриатическо море, т.е. северната част на Апенинския полуостров. Сведението на Страбон се потвърждава от друг стар автор – Тит Ливий, който разказва за троянските корени на хората, основали Рим. Той споменава интересни имена на царе, които са властвали преди да се родят близнаците Ромул и Рем. Става дума за благородниците Атис, Капус и Капетус. Атис е дори име на бог от Древна Тракия, любимец на богинята Кибела. Капус е цар на Дардания (Троада), а Капетус е негов син. Интересни сведения за идване на балкански поселници на Апенините дава и Плутарх. Според него беласгите/пеласгите били могъщи хора, който успели да покорят почти всички народи. След идването си в земите на Лациум беласгите/пеласгите основали Рим. Името Рома („Roma”) означава „Силата на оръжието” на беласгийски/пеласгийски език: „Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome”. В съгласие с Плутарх пише и Хеланик, според когото тирсените-етруски са беласгийски/пеласгийски преселници от историко-географската област Тесалия, Западните Балкани. Действително Тесалия е била земя на беласгите/пеласгите още преди Троянската война (1193 г. пр. Р. Хр. – 1183 г. пр. Р. Хр.). Освен историческите извори има и други данни, които позволяват да се установи беласгийско/пеласгийското присъствие на Апенинския полуосров в древността. Това са документираните в миналото топоними и хидроними, чиято етимология не може да се получи с помощта на италийските езици. Като топоними и хидроними, имащи паралели на Балканския полуостров и беласгийско/пе- ласгийска етимология са посочени следните: „Alma”, „Alsnum”, „Blera”, „Caere”, „Cortona”, „Perusia”, „Pyrgi”, „Rusellae”, „Volci”, „Scaptia”, „Tiberus”.
По отношение на религията на етруските се знае, че те почитат „Земела” или „Земла” – „Богинята на земята”. Това е древнобългарската „Земла” („Земела”), чието име акад. Влади- мир Георгиев пряко отнася към старобългарската дума „землiа” – „земя”.Същият автор сравнява името на етруското божество „Сетланс” с древнобългарското божество „Суетулен”, както и с българското лично име „Светлан”. Сетланс е Бог ковач. Античните българи, неправилно наричани „траки”, имат лични имена с наставката – „слав”, „слов”. Още през IV в. пр. Р. Хр. такова име е гравирано върху един от съдовете на Рогозенското съкровище! Подлагайки на анализ името „Δισλοιας”, акад. Владимир Георгиев заключава, че то има по-стар вариант „Δισλο(β)ιας” („Дисловиас”). Eлементът „σλο(β)” се обяснява със „славити”, „словѫ” – „славя”, „прославям”. Професорката по класически изследвания от Ню-Йоркския университет Ларисса Бонфанте (на итал.: „Larissa Bonfante”, световноизвестна лингвистка и археоложка и признат авторитет в сферата на етруския език и етрускологията като научно направление) превежда „Дисловиас” като „Богослав”. Коренът слав/слов присъства и в други тракийски имена. В нач. на II в. в земите на гетите е документирано името „Sclaietis” – C.I.L. III C VI. Понеже в старолатинския език няма звукова комбинация „СЛ/SL”, то в чужди думи с такава комбинация бива вмъкнато „С” или „Т”, както личи от древното записване на името на р. Висла – „Viscla”, „Vistla”. Други паралели се наблюдават между етруските имена „Ката”, „Тин/Дин” и древнобългарските „Кадмил”, „Дин”. Етимологията на името на бог Дин е дадена от акад. Владимир Георгиев чрез българската дума „ден”. Думата „расен” – цар може да се сравни със санскр. „rajjan” и името „Резос”, означаващо „цар”. Индия е твърде далеч от Апенинския полуостров, а и няма сведения ин- дийци да са идвали в Етрурия. Други доказателства за идване на древните балканци на Апенините получаваме от археологичните разкрития. Керамика, фибули, мечове, ножове, върхове на копия и т. н. от земите на Северна Италия имат неотличими успоредици сред артефактите, намерени на територията на България. В етруския гр. Пирги има оцелели укрепителни съоръжения. Стените са в циклопски стил, а именно той е използван от беласгите/пеласгите. Паралел намираме и в куполните гробници на етруските. Такива не са познати на римляни, келти, хети и германи, но за сметка на това Древна Тракия е осеяна с куполни гробници. Не по-малък интерес представляват и погребалните обреди на етруските.
етруски думи
АН АРАК ЕТА ЗИВА ИТА КАЛ
КАНТКЕ КАПУ
КЕПЕН КИЛТ ЛАИВЕ ЛЕНСУ ЛУП
Български думи
ОНЪ-той стблг. ОРЕЛ
ЕТО, ЕТО ТОВА ЖИВя-той живя ЕТО
КАЛ, пръст, Каластра-тракийски гард КАНАС-княз,
титла на благородник КОБЕЦ-вид ястреб, Кабесус-тракийски град КОПАН –старобългарска титла ЧЕЛяД
ЛяВ
ЛЕНИВ
ЛОБЕН, МЪРТЪВ
МАРИА МАРА, ОМАРА- жега МАРУ МЕРЪ-велик, трак. имена
Карси-мар, Бери-мар МАТ/МАД МЕД
МЕТЛУМ МяСТО, област МЕ МЕ
МИ МИ
МИНИ МЕНЕ
НЕНЕ НЕНА, майка, дойка, гледачка РАТМ РЕД, ЗАКОН
СВАЛ ЖИВяЛ
СРЕН ШАРЕН, ШАРКА, ЗНАК СУПЛУ СОПЬЦЬ-свирач стблг.
ТА ТА-тази стблг.
ТАЛМИТЕ ТЪЛМАЧЪ- преводач стблг. ТАУРЕ/ДАУРЕ ДЕБРА, яМА, ГРОБ ТИН/ДИН ДЕН
ТМИя/ДМИя ДОМ, СГРАДА
ТУИ ТУЙ-тук стблг.

Миграцията на старите балканци – беласги/пеласги, веси, дар- дани и т. н. не е била само в посока юг, но и също на запад. В пе- риода на късната бронзова епоха – началото на желязната епоха в Средна Европа се появява така наречената „Култура на полетата с погребални урни”. Находки, свързани с нея са открити и в България. С това идва и появата на погребалния обред трупоизгаряне в Средна и Западна Европа. Най-ранните етруски погребения са от този тип. Изгорелите останки са се поставяли в урна, която се е заравяла в земята. Най-ранните урни са от същия стил, който е типичен за Древна Тракия и за Троя. Съдът представлява стилизирано човешко лице, или тяло. Този тип се среща на Балканите около 4 хил. г. преди да се появи на Апенините. Това показва пределно ясно откъде идва произ- ходът на този погребален ритуал.
Може да се установят дори имената на древните балкански племена, които са се преселили в земите на Италия преди повече от 3 хил. години. За идване на беласги/пеласги там съобщават Страбон, Хеланик и Плиний. Последният твърди, че беласгите/ пеласгите са тези, които донасят азбуката в Лациум. Същият автор добавя за беласгийски/пеласгийски селища в областта „Бру- тиум”. Беласгите/пеласгите биват разположени и в Етрурия, като се добавя, че при идването си те са изтласкали „умбрите”. В друг пасаж пише, че в Кампания има гр. Кимериум. Той носи името на кимериите – древните българи, които населявали Боспора, те- риторията на Северна България и Черноморските степи. В Кап- мания Плиний разполага и племе с име „корани”, като твърди, че те са потомци на Дардан. В книга III Плиний говори директно за
племето „дарди”. В древността на Апенините е същестувал град Сатрикум, чието име се свързва с древнобългарското племе „са- три”. Тези данни ни позволяват да се каже, че в края на Бронзо- вата епоха, древните балкански племена беласги/пеласги, сатри, дардани и кимерии са мигрирали на Апенините.
Родственици на етруските са самнитите. Те заедно с древните гърци и с древните римляни побеждават създадената през VII в. пр. Р. Хр. Конфедерация на Дванадесетте етруски града (Додекаполис). Тази Конфедерация била разположена на територията на днешна Италия. Тя е била изградена от преселниците-етруски по подобие на тази, в която те участвали преди това на територията на днешния балкански полуостров. Самнитите формират и т. нар. протосанскритски език, протосанскритска писменост и протосанскритска писмена система. Самоназванието на етруските е „Rasenna”, „Rasna”. За могъществото на пеласгите/беласгити свидеделства и Дионисий Халикарнаски. Той пише, че пелазгите превъзхождали много народи във военното дело. Античният автор добавя също, че благодарение на храбростта и мъжествеността си пеласгите завладели много пло- дородни земи (в Северна Италия) и станали голям и благоденстващ народ. Античните автори дават индиректни сведения за наличието обща езикова и писмена система при пеласгите/беласгите. Останки от този език намираме единствено в топоними, хидроними, ороними, теоними, лични имена и малък брой думи, цитирани и преведени от антични хронисти или най-общо, наричани писатели. Страбон е поредният стар автор, потвърждаващ присъствието на пеласги/беласги на Апенинския полуостров, споменавайки, че етруският гр. Агила бил основан от пеласги3.
За периода VI в. пр. Р. Хр. – III в. пр. Р. Хр. античните ав- тори дават повече сведения за държавно-политическите изяви на българите-гети. Тяхното „царство” обхваща райони от двете страни на долното течение на р. Дунав и в най-ранния етап от не- говото развитие включва територията на Кимерийския Босфор и бреговете на Меотийското езеро (Азовско море). За тях „бащата на историята” Херодот пише: „Гетите са най-мъжествени и най-справедливи сред траките4 (за Херодот „траки” не е етноним, а общо етногеографско название на всички местни, автохтонни племенни общности, населяващи историко-географската област „Тракия”, бел. мой)”. По-късно, през V в. пр. Р. Хр., от пределите на „гетското царство” се откъсва и се обособява като самостоя- телно т. нар. „Боспорско царство”.
Столица на Боспорското царство пък става Пантикапей. Намира се на Кримския полуостров и първоначално се е нари- чал „Боспорус” (от наименованието „Боспор” и от етнонима на местното население „рус” или „рос”). Първите владетели са от династията на Археанактидите, последвани от 438 г. пр. Р. Хр. от династията на Спартокоидите. Това са същите гето-българи, известни по тези землища като „роксалани”, които по подобие на средиземноморските пристанищни и търговски средища създа- ват както формиралите се по-късно като етнична общност древни гърци „градове-държави”. Но тези общности, откъснали се от обединението на трибалите, са запазили своята етнокултурна и етноезикова идентичност. Много от царете носят типично гет- ско-рошки/роски царски имена като Котис, Раскупор (Роскупор), Спарток (Спартак), Реметалк и т. н., каквито се срещат и на Балканския полуостров.
В изследванията за ранния период от формирането на българската държава и народ се изпуска.

Публикация: Иван Тренев