Българите са коренни жители на евроазиатските територии и че тяхната държава е съществувала много преди началната година (165 г.), посочена в Именника на Българските Владетели.

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Бащата на арменската история Мовсес Хоренаци (410 г. – 490 г.) пише: „В дните на Аршак възникнали големи смутове във веригата на Великата Кавказка планина, в страната на българите; много от тях, отделили се, дошли в нашата страна и се заселили дълго време под Кох (Кол) на плодородна земя, в обилни с жито места… След това изпратил и западните жители. Той се спуска към зелените ливади близо до областта Шар, която древните нарекли Безгориста или Горен Баоеан, а впоследствие заради българските колонисти Влндур Бунда („vh’ ndur Bulgar Vund”), заселили се там, по името на тази страна я преименували във Вананд. И днес там носят имена, получени от имената на братята му и потомците.”

Писаното от Мовсес Хоремски потвърждава, че Българите са коренни жители на евроазиатските територии и че тяхната държава е съществувала много преди началната година (165 г.), посочена в Именника на Българските Владетели. Стара Велика България е съществувала като независимо държавно образувание, още преди Хунския съюз. Именникът на Българските Владетели отразява само началото на християнския период от развитието на древната българска държава. Това разбива тезата, че първата Българска държава в Европа е основана чак от владетеля Кубрат, и то след разпадането на Хунския съюз. Освен това се вижда безспорно, че българи и хуни са два коренно различни народа, макар, в някой византийски източници тези названия да се ползвали като синоними. Названието „Вананд” често се среща в Древна Бактрия и в Древен Иран. Нещо повече! В един от химните за възхвала на Ахура Мазда, се говори за „VANANT YASHT” – „Звездата Вананд”!!! Ахура Мазда (на древноперсийски: „اهورامزدا”), назоваван още и като „Ормузд” или „Ормазд” (на пехлеви: „whrmzd”) е богът на доброто в зорастризма. Обявен е за изначален бог от Зороастър, който е основал тази религия. Зороастър е древнобългарски бог. Първоначално е бил бог на огъня, на огнената стихия. Нестинарството е реминисценция на древнобългарските ритуали в чест на Зороастър или Заратустра. Той е първото и най-често споменавано божество в сборника ясна. Създава и опазва т. нар. „арта” (т. е. „истината”). „Артата” е т. нар. сборна добродетелност, характерна за античните българи, наричана „Арете”. Зороастър бог е всевиждащ, но не и всемогъщ. Въпреки това според вярващите Ахура Мазда в крайна сметка ще изкорени злото. Негов съперник е Ангра Майню, който е „злият дух”, създател на злото. Ангра Майню ще бъде унищожен преди настъпването на т. нар. „фрашокерети” („унищожението на злото”), което е равносилно на християнския Апокалипсис. Ранното българско християнство или първоинституционалната форма на християнството, въведена от българите като общодържавна религиозна система, произхожда от зороастризма. Съвременната концептуална рамка на езотерично християнство, твърде близка до гностичната гледна точка на ранното християнство, нарежда Заратустра сред основните духовни лидери, подготвили проявата на Слънчевия логос – Христос, през посветения от Назарет – Исус! Редица думи от българския език, като названието на българите „Вананд”, имат представката „анд/ант”. Източно-римският духовник, летописец и ревностен защитник на иконопочитанието Теофан Изповедник съобщава, че названието на общонародното събрание на древните българи е било „кувент” („КУВЕNТОΣ”). В него също има суфикс „ент”. Същият суфикс присъства и в думите „левент” (строен млад мъж), „Дербент” (планински проход), „дюлбен(т)” (кърпа за глава), „пазвант” (пазач), „сайвант” (навес, пристроен към къща; сушина) и др. п., които имат древнобългарски произход и не бива да бъдат възприемани като турски заемки. Ванандовите Българи са били съюзници на арменския владетел Вартан, който водил война с персите. Любопитно е, че в областта „Вананд” и около нея текат реките „Кура” и „Тертер”. Названието „Тертер” пряко кореспондира с названието „Тартар”! В западноевропейската литература и картографията терминът „Тартария” е използван най-вече през периода от XIII в. чак до XIX в. Названието „Тартария” произхожда от етнонима „тартари” („татари”) – едно от познатите наименования на древните българи. Историята на етнонима можем да проследим по писмено-документални данни, според някои учени, някъде около VIII в. За първи път се споменава в т. нар. „рунически” надпис върху паметника на един от знатните пълководци от древнобългарски произход Кюл-Тегин (732 г.). Този надпис, по подобие на надписите от Мадарския конник, отразява важно политическо събитие – сключения съюз между древнобългарските племена „отуз-татар” и „токуз-татар”. Известната древна китайска стена се счита, че е направена от китайците, които по този начин осигурили защитата си от нападащите ги от север номадски племена. Защо тогава бойниците им са обърнати от север към юг, а не обратното?! Не трябва да се забравя, че цялата територия на север от китайската стена е известна с историко-географското си название „Тартария”, което се свърза с най-древната Стара Велика България! При „реставрацията” на стената това разположение се променя. Известно е, че древните българи и техните родственици винаги са ограждали своята държавна територия със землено-насипни съоръжения. Това е традиция от времето на древните гети, а преди това от етруските и от пеласгите/белазгите. Тези гранични съоръжения са се използвали не само за защита, но и за организиране на нападения извън тях. Сигналната система, която е използвана при „китайската стена” има също древен произход, чиито корени се откриват на историко-културните територии, населявани от древните ни предци. Включвала и система от сигнали с развявани платнени знамена и запалени предварително поставени клади. Технологията на строежа на т. нар. „китайска стена” е също от древнобългарски произход. Тухлите са били кирпичени от изсушена солена глина. В хоросана за здравина са поставяни растителни материали – трици (остатъци от смляното жито). При китайския вариант това е брашно от сладък ориз, който се е поставял във варовия разтвор.

БАКТРИЯ – Огромната държава, завещана от Александър Македонски, се паднала на неговия умствено недоразвит полубрат Филип III Аридей и новородения му син от согдийската принцеса Роксана Александър IV, подкрепяни съответно от регентите Антипатър в Македония и пердика във Вавилон. Отсъствието на силна власт, центробежните процеси и амбициите на многобройните генерали и наместници, обрекли Александровата империя на бързо разпадане. Настъпвала ерата на Диадохите. Давайки си сметка за предстоящите борби за власт, Птолемей побързва да осигури своите военно-политически позиции като фактически владетел на богатата Египетска сатрапия. От самото начало той привлича подкрепата на местното египетско жречество, чието влияние вътре в страната винаги е било от първостепенна важност за успешното управление на всеки фараон. Нещо повече. Съумява да обедини идеологически интересите на македонските военни заселници и на египетското население, като организира култа към Александър Македонски като божество. Всъщност, Птоломей разбира необходимостта от въвеждането на единен бог по подобие на египетския фарон Аменхотеп IV също известен като „Akhenaten” или „Akenatón” по-късно „Echnaton” („Ехнатон”). Той е десетият фараон от Осемнадесетата династия на Древен Египет, царувал от 1353 г. пр. Р. Хр. – 1336 г. пр. Р. Хр. Аменхотеп IV провежда религиозна реформа в шестата година на своето управление, с която налага култа към ново върховно божество – слънчевият Бог Атон. В негова чест приема името Ехнатон – „Угоден на Атон”. Птолемей пресреща траурната процесия на Александър Македонски и прибира тялото му, което по-късно е поставено в златен саркофаг, изложен за поклонение в основания от него гр. Александрия. Това предизвиква регента Пердика да започне война срещу Птолемей през 321 г. пр. Р. Хр. Пердика претърпява неуспех при опита си да форсира западния ръкав на делтата на Нил и в следващата година е убит от войниците си. Птолемей отклонява предложението на останалите диадохи да бъде обявен за регент, окупира Киренайка, Кипър и по-късно Юдея и Сирия (318 г. пр. Р. Хр.). Той води конфликт с променлив успех срещу друг влиятелен диадох – Антигон I Монофталм за контрола на Сирия и Кипър. През 312 г. пр. Р. Хр. Птолемей помага на Селевк да се установи като управител във Вавилон и заедно побеждават армията на Деметрей, синът на Антигон, в битката при Газа. След като сключва нетраен мир с Анигон Монофталм, през 309 г. пр. Р. Хр., Птолемей лично ръководи военноморска кампания по крайбрежието на Ликия и Кария, които поддържат Антигон. През 308 г. пр. Р. Хр. дебаркира в Елада, където временно овладява Коринт и няколко града в Пелопонес. В 306 г. пр. Р. Хр. флотът на Мелеагър, братът на Птолемей, търпи поражение от Деметрий Антигонид при Кипър и островът е изгубен. Тогава Антигон и Деметрий приемат царски титли („василевс”), формално узаконяващи фактическото положение на новообособилите се на Балканския полуостров антични държавни образувания. Следвайки примера им, на свой ред и останалите диадохи – Птолемей, Лизимах и Селевк също се обявяват за царе. Древната българска държава е наследник на Македонската империя. Не случайно древногръцкият историк, Диодор Сицилийски (90 г. пр. Р. Хр. – 30 г. пр. Р. Хр.), автор на „Bibliotheca historica” („Историческа библиотека”), състояща се от 40 книги и често е наричан „Александрийският граматик” заради работата си в Александрийската библиотека, пише, че цар Дромихет (царят на гетите) пленил цар Лизимах и заедно със синовете му го отвел в Хелис (Даусдава, столицата на гетите). Войската на цар Лизимах също била пленена. Древните предци на българите пожелали победителите да отсъдят как да се постъпи с пленниците, но цар Дромохет отклонил искането с реч, в която обяснил, че е по-добре цар Лизимах да си остане благодарен към тях. След това дошъл момент на царското угощение, по време на което цар Дромихет и неговите хора пиели и се хранили в прости съдове, а Лизимах и приближените му – в златни и сребърни. Разбрал урока, който му се дава, цар Лизимах обещал да бъде приятел и съюзник на цар Дромихет и му върнал завзетите крепости. В текста се обяснява от части и поражението на войските на цар Лизимах. Авторът говори за липсата на храна в земята на противника и кара цар Дромихет да възкликва: „ Какво те е принудило да доведеш войската в тези места, в които застаналата на открито чужда войска не може да се спаси,” летописецът Диодор предава и версията за пленяването на Лизимаховия син Агатокъл. Гетите го пуснали да си върви с много подаръци, понеже се надявали чрез тази постъпка да си получат обратно завзетата от цар Лизимах земя. Освен това те и не вярвали да победят царя, тъй като почти всички други владетели на сродни царства се разбрали и съюзили с него. В края на Четвъртата война на Диадохите (308 г. пр. Р. Хр. – 301 г. пр. Р. Хр.) Антигон е разгромен и загива в битката при Ипсос, Фригия, през 301 г. пр. Р. Хр. Коалицията на Лизимах, Селевк и Птолемей поделя неговите владения в Мала Азия, като Птолемей е принуден да отстъпи Сирия на Селевк, но запазва Киликия и възвръща Кипър през 295/4 г. пр. Р. Хр. През 300 г. пр. Р. Хр. е потушено петгодишното въстание на Киренайка и там е поставен да се разпорежда Магас, доведен син на Птолемей I. През следващите години от царуването си Птолемей обръща повече внимание на организацията и управлението на своето царство, отколкото на външната политика. Въвежда култа към Бог Серапис като, обединява почитането на Зевс (Залмоксис, Зиези) и на Амон, покровителства изкуството, културата и науката. Столицата Александрия става един най-важният културни центрове на евразийския свят. Там живеят и творят не само редица именити поети и артисти, но също така и много велики учени, математици, философи, лекари и изследователи. Александрия се разраства неимоверно и става един от най-големите и благоустроени градове в Античността. Издигнат е известният Александрийски фар, основана е огромната Александрийска библиотека, както и множество научни академии и музеи. През 289 г. пр. Р. Хр. Птолемей I Сотер номинира за свой наследник Птоломей II Филаделф, негов син от царица Береника (Вереника) I, по произход от аристократичен род от областта Македония. Найвъзрастният легитимен син на Птолемей I – Птоломей Керавън, роден от Евридика I, дъщеря на Антигон Монофталм, е лишен от престолонаследието и отива в областта Тракия при Лизимах. Покъсно той убива Селевк I. Птолемей I абдикира през 285 г. пр. Р. Хр. в полза на сина си Птолемей II и умира през 283 г. пр. Р. Хр. на 84-годишна възраст.

Aвтор: Иван Тренев

 1,204 Посетена,  1 Общо четения

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)