EКАТЕРИНА ВЕЛИКА ПИШЕ НА ВОЛТЕР, ЧЕ БЪЛГАРИТЕ ЖИВЕЯТ В НЕЙНАТА КАЗАНСКА ГУБЕРНИЯ.
ХVІІІ век е наричан от историците век на Просвещението.
В един слънчев за познанието ден през 1759 година Волтер публикува новелата „Кандид” и обявява на всеослушание, че някога е съществувал силен и военнолюбив народ българи, който е водил битки с аварите и пред когото дори германците са скланяли глава.
Волтер е масон, член на елитният парижки таен кръг „Темпъл”.
Още през 1745 година Волтер е възбудил научна завист сред енциклопедистите на Европа, съобщавайки, че ползва сведения от някакъв неизвестен средновековен книжовник Бабук, който не е арабин или персиец, а е от „Горна Азия”. В типичният си полулегален стил Волтер подхвърля, че Бабук се е ползвал в дарбите си от един „добър дух”, който отговарял за тази част на света…
Европейските ерудити от втората половина на ХVІІІ век също са учудени. Те екзотично интерпретират все още полулегалната литература на Ориента, която в техните очи е свързана само с арабски и персийски извори, докато Волтер със своя неприкрит масонски интелектуален градеж, явно иска да докаже, че книжовни източници има и от Горна Азия.
Руската просветена императрица Екатерина Велика, която внимателно следи трудовете на енциклопедистите и мечтае не само за държавна, но и за писателска слава, е възхитена от Волтер, с когото води кореспонденция.
Тя търси повод да блесне с познанията си и веднага се насочва към темата за българите, която подхвърля Волтер. Тя написва очерк „За българите и хвалисите”. В него опонира на френския гений, обявявайки, че българите не са военолюбци, а „мъдри хора”.
Още Херодот, според нея, ги наричал „аргипейн”, четем в архива й.
В императорския двор на Екатерина има един изгонен от гръцката патриаршия начетен теолог Евгений. Той е прекарал дълго време в библиотеките на Атон, адепт е на академичното мислене, емигрира в Германия и император Фридрих го изпраща на Екатерина, която търси точно такъв секретар. Пълното име на низвергнатият монах е Евгений Булгарис. Очевидно той съветва императрицата да потърси произхода на българите още в Античността.
В хрониката на средновековният гръцки историк от VІ в. от н.е. Йоан Малала, която Евгений със сигурност знае, е съобщено, че българите произхождат от мирмидонците на троянския герой Ахил, чийто Боспорски град Мирмикия е край Азовско море. Загадъчния народ „аргипейн” на Херодот е също по тези места. Херодот през V век пр. н. е. ги е нарекъл „мъдри хора”, понеже учудено установил, че те нямат оръжие. За един грък като Евгений обаче причината е очевидно другаде. Явно те са имали Ареопаг (парламент) и затова Херодот ги е нарекъл „аргипейн”?
Екатерина смело включва този извод в очерка си и съвсем в духа на ерудицията прибавя и сведения на множество други антични автори.
Екатерина Велика, по собствените й думи, се е интересувала и запознала с огромна масонска литература. Тя много добре знае, че не може да обърне към себе си европейските интелектуални погледи, само чрез библиотечни справки.
Силата на нейният очерк е другаде.
Тя се готви да разконспирира мъглявото масонско понятие на Волтер за „Горна Азия” и да посочи географската територия на българите.
Тя обявява в очерка, че това място е нейната Казанска губерния.
И започва да се готви лично да посети град Казан. Издава и герб на Казан. Дракона Барадж.
Екатерина започва да подготвя своята визита в Казан с две важни събития. Мечтае да създаде най-великият фонд за стари ръкописи. Идеята въодушевява Дидро, който й завещава собствената си библиотека, а братът на Жан-Жак Русо е фактически първият, който й подарява азиатски ръкописи за нейният фонд.
Второто важно събитие е, че руската императрица започва радикални реформи в Казанската губерния, които са практически образ на западно-европейската доктрина за „просветеният монарх”.
(Факсимиле от ръкописът на императрица Екатерина ІІ “За българите и хвалисите” 1767г.)