Произход на българите

Сподели сега
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Във връзка с манускрипта на Алфред, бих искала да напомня за една стара публикация на проф. Табов, която се потвърждава, с гореизложеното.

СТАРИТЕ БЪЛГАРИ

ОНГЪЛЪТ И СТАРИТЕ БЪЛГАРИ
Откъде произлизат българите?
Последната дума на науката като че ли е: от Азия, от областите около Северозападен Китай – някъде около Памир, или Алтай, или Тян-Шан. Или от района около Волга и Дон. И ние чакаме с надежда някой да открие в загадъчните далечни страни повече подробности – какво са правили там, кои народи са били техни съседи, кога и защо са тръгнали насам, къде са спирали по пътя си …
И като чакаме, чуваме по нещо: тук и там се среща по някоя дума, която прилича на българските; тук и там – неясно сведение, което може би се отнася за някой български владетел; тук и там – някоя легенда …
Но ние чакаме, а убеждението не идва. Може би защото искаме прекалено много да научим нещо определено за стари събития, за които няма информация? Или може би защото търсим в погрешна посока?
* * *
Теориите за произхода на българите най-грубо може да се разделят на две групи:
А) Българите са пришълци от изток (тюрки, или славяни, или друго „племе“, или пък смес от такива народи);
Б) Българите са местно население в централната и североизточната част на Балканския полуостров.
Първата доминира – тя е безрезервно възприета от официалната историческа школа на XIX – XX век; към втората като че ли се отнасят само някои стари „погрешни“ и „наивни“ схващания.
За първата се пише много; за втората – почти нищо. Но в следващите редове ще предложим доводи в полза на теза именно от втората група.
* * *
Специалистите добре знаят, че в доста средновековни и антични хроники и други документи се споменават прояви (главно военни) на българите на Балканския полуостров от времето преди Исперих. Например:
1) Византийският поет Йоан Цеца пише:
„И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,
и заедно с тях Ахил, синът на Пелей
и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,
водейки войска от хуни-българи-мирмидонци
на брой две хиляди и петстотин.“ (ГИБИ10 с. 104)
2) Йоан Малала и Йоан Екзарх направо твърдят, че Ахил е бил българин (ДЯК ком. с. 211).
3) Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор, че българите са се сражавали с римляните около 390 г. (МАВ с. 51-52).
4) Павел Дякон, Готфрид Витербски, Алберт Кранц и Павел Емилий пишат, че българите, които ЖИВЕЕЛИ ОКОЛО ДУНАВА, в 450 г. нападнали краля на лонго-бардите Агилмунд, убили го и разбили лонгобардите (МАВ с. 52).
5) В приписка към хрониката на Манасий се казва, че по времето на император Анастасий (491-517) българите ЗАВЛАДЕЛИ земите около Видин и Охрид (МАН с. 123).
6) Зонара в житието на император Анастасий пише, че българите нападали Илирик (МАВ с. 52) и че той е построил Дългата стена от Черно до Мраморно море за отблъскване на техните набези (СИД с. 50). Ако по това време България наистина се е намирала около Дон, както се твърди в днешните учебници и монографии, едва ли би била такава постоянна заплаха за Византия, че заради нея да се строи нещо толкова мащабно!
7) Раич съобщава, че според Прай около 500 г. българите, предвождани от Либерт I или Бузар, ЗАВЛАДЕЛИ МИЗИЯ И СЕ ЗАСЕЛИЛИ В НЕЯ (РАИЧ с. 81).
8) Дюканж, Льо Киен и др. започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски, живял по времето на Константин Велики (АС с. 202 и с. 261).
Този списък може да бъде продължен с още много факти (вижте например СТАМ), които убедително оформят следната картина: българите са един от основните воюващи, завладяващи, заселващи се, участващи в църковния живот на Балканите народи през IV-VII в., и ако някой иска да твърди, че по това време те не са били постоянни жители на тези земи, то той трябва да докаже такова твърдение със сериозни аргументи.
Горните примери ни предлагат няколко „минавания“ на Дунава и „завладявания“ и „заселвания“ на българи в Мизия и Македония.
Отношението на официалната историческа школа на XIX – XX век към тях обаче е странно: тя предпочита да постави на преден план едно друго събитие – минаването на Дунава от дружината на Исперих – и да го използва за предубедени изводи. Нейният подход вече е породил цяла конструкция, бедна откъм документални потвърждения, но с ясна идейна насоченост – да внуши безапелационно, че българите са пришълци в собствената си земя, като им остави за утеха възможността да си измислят легенди за „велики завоевания“, които малцина извън границите на България познават, а когато ги чуят най-често ги възприемат със снисхождение.
Тази конструкция, която можем да наречем „мит за Онгъла“, обхваща придвижването на „чергарското българско племе“ от изток – от Алтай или от границите на Китай до Балканите – и смесването му със славяните.
Къде е истинският Онгъл?
Ще сравним сърцевината на Мита за Онгъла с един епизод от английската история, който описва нашествието и заселването на саксите в Британия; действието в него се развива в средата на V в., а данните са от древните хроники на Достопочтения Беда (The Venerable Bede, 672-735), Нений (Nennius, края на VIII в.) и Галфрид Монмутски (Galfridus Monemutensis, ок. 1100-1155) (БРИ с.180-181 и с. 278).
Маркираме основните моменти:
1) Саксите са били изгонени от родните си земи (както и „прабългарите“);
2) предприели са дълъг поход на запад (както и „прабългарите“);
3) намерили са временно убежище на остров (както и „прабългарите“);
4) островът на саксите и островът на „прабългарите“ са свързани с едно и също латинско име „Ангулус“; първият се отъждествява с датския Оггул, а за втория се счита, че се е намирал в местността „Онгъл“, чието име на гръцки се изписва като „ОГГЛОС“, а на латински „Ангулус“ (приликата на „Оггул“ и „Огглос“ също е очебийна);
5) островът на саксите се е намирал в Дания, а островът на „прабългарите“ до Дунав (на ангийски Дунав е Danube и е съзвучно с „Дания“);
6) от Оггул саксите започнали успешно завладяване на обширни територии в Британия, а „прабългарите“ от Онгъла – на обширни територии от Византия;
7) първоначалното заселване на саксите било в околностите на стар римски защитен вал; такъв вал има и близо до „Дунавския Онгъл“ („валът на Траян“, наречен с това име в чест на римския император Траян);
8) саксите идват от Германия, а водачът на българите Исперих носи име с германско окончание „рих“.
И така, един и същ разказ за преселване в някакъв „ангулус“ – с незначителни деформации на имената и украсен по различен начин с второстепенни подробности от местната британска и българска историческа реалност – е вплетен в старите истории на Англия и България. В подобни случаи казваме, че това е „блуждаещ сюжет“ (или „клише“) – повтаря се тук и там, и обикновено е трудно да се установи откъде произхожда.
Любопитно е да се отбележи, че Рънсиман, написал една от известните съвременни версии на българската история, не е отбелязал повторението на това важно и за англичаните, и за българите събитие, въпреки че той като шотландец без съмнение е познавал отлично и английските хронисти. Едва ли би могло да се мисли, че той преднамерено би прикрил подобен факт. Тъй като добросъвестността му не буди съмнение, струва си да обърнем внимание на психологическия аспект в дейността на историците: доколко те са в състояние да преодолеят бариерата на догмата на „авторитетите“, на първичните си подсъзнателни предубеждения? Ако още в студентските си години са си изградили някои схеми, стереотипи и образи, които са погрешни, колцина от тях биха могли да ги разрушат безболезнено?
Критики на Мита за Онгъла
Не са малко историците, които оспорват различни аспекти на „масовия“ (описан в учебниците) вариант на тезата за преселването на старите българи от „далечни източни страни“ към днешна България и „претопяването“ им от славяните.
На атака се подлагат:
1) Малобройността на българите.
Изтъква се например, че десетина хиляди човека не биха могли да организират единна държава на голяма територия, каквато България е обхващала още от времето на Исперих.
2) Номадството на българите.
Тук типичен довод е: как са могли едни номади още с идването си в североизточна България да построят град като Плиска, с големи каменни палати, разкош и т.н.?
3) „Разтварянето“ сред заварените славяни.
Лансират се комбинации на идеи за големия брой на новодошлите българи и изселването на славяните.
4) Образуването на „нова държава“.
Подлага се на критика придаването на сакрално значение на 681 година като „начало на българската държава“ и се развива идеята за приемственост не само в „прабългарската“ династия на Исперих отпреди 681 г., но и в цялата държавна организация. Понякога се прокрадва и мисълта за едно постепенно – траещо десетилетия – преместване, стъпка по стъпка, на границите на държавата от Северното Причерноморие на запад и югозапад.
5) Културната изостаналост на пришълците.
Тъй като номадството е естествено свързано с ниско културно ниво, официалната историческа теза закономерно развива у българите съответен комплекс, който води до желанието непременно да се обясни какви уникални качества са имали прадедите им. Възхваляват се тяхната дисциплина, преданост, жертвоготовност; способности в търговията и занаятите; напоследък вниманието ни се насочи към календара им (който наистина е с висока стойност).
Към тези пет точки може да се добавят и други.
Интересни изложения на някои от изброените критични направления може да се намерят в книгите на П. Добрев (ДОБ1 – ДОБ4), М. Драганов (ДРА), Ив. Божилов (БОЖ2) и др. Но най-ясно и последователно несъстоятелността на Мита за Онгъла е показана от Ганчо Ценов. Вероятно той е първият, който научно обосновано е предложил хипотезата, че българите са старо местно население на Балканския полуостров, живяло в неговите централни, североизточни и южни части, включително и на полуостров Пелопонес. Неговата цялостна научна дейност (резултат на която са международно признати научни трудове) заслужава много сериозно внимание, но преди да преминем към нея, следва да зададем един риторичен въпрос:
Кой е Ганчо Ценов? Защо e почти неизвестен сред българските научни среди?
И вместо отговор да продължим с въпроси: Защо книгите му са изчезнали от библиотеките, защо са практически недостъпни за читателите?
Ако теориите му не са верни, къде са критиките срещу тях?
Резултатите от политическата и научната цензура, на която са били подложени той и творчеството му, както и от личната неприязън на някои от нашите изтъкнати историци от миналото към него, са печални: не би било пресилено да се каже, че те са отложили с десетилетия належащото сериозно преосмисляне и реформиране на старата история на Югоизточна Европа, а заедна с това и на старата световна история.

 692 Посетена,  1 Общо четения

Иван Тренев

By Иван Тренев

Да живееш, значи да се бориш-робът за свободата, а свободният за съвършенството” ( Яне Сандански)

One thought on “Произход на българите”
  1. Окончанието „рих“ е идентично сп „рекс“ – владетел, цар.

Comments are closed.