Автор: Атанас Панчев
На днешния ден през 1882 година е роден героя от Лайпцигския процес Георги Димитров. Светла му памет. Това е заключителната му реч пред фашисткия съд в Лайпциг, 16 декември 1933 г.
Димитров: Допускам, че говоря с рязък и суров език. Моята борба и моят живот също бяха резки и сурови. Но моят език е език откровен и искрен. Свикнал съм да наричам нещата със собствените им имена.
Защитавам сам себе си като обвиняем комунист.
Защитавам своята собствена комунистическа революционна чест.
Защитавам своите идеи, своите комунистически убеждения.
Защитавам смисъла и съдържанието на моя живот.
Ето защо всяко произнесено от мене пред съда изречение е кръв от моята кръв и плът от моята плът. Всяка дума е израз на моето най-дълбоко възмущение против несправедливото обвинение, против факта, че такова антикомунистическо престъпление се приписва на комунистите.
Зная, че в България никой не вярва в нашето мнимо съучастие в подпалването на Райхстага. Зная, че в чужбина въобще едва ли някой ще повярва. Но в Германия условията са други, тука могат да повярват на такива странни твърдения. Ето защо аз искам да кажа, че Комунистическата партия не е имала и няма нищо общо с участието в такова престъпление.
Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин – това ми беше безразлично – но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див“ и „варварски“; мене ме наричаха „тъмен балкански субект“, „див българин“ и аз не мога да отмина това с мълчание. Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. Но българската работническа класа и селяните, българската народна интелигенция съвсем не са диваци и варвари. Равнището на материалната култура на Балканите безусловно не е така високо, както в другите европейски страни, но духовно и политически нашите народни маси не стоят на по-ниско равнище, отколкото в другите страни. Нашата политическа борба, нашите политически стремежи в България не стоят по-ниско, отколкото в другите европейски страни. Народ, който 500 години живее под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма – такъв народ не е див и варварски. Диваци и варвари в България са само фашистите. Но аз ви питам, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари и диваци?
Още много по-рано от времето, когато германският император Карл Пети казвал, че на немски той говори само с конете се, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методи бяха създали и разпространяваха древнобългарската писменост.
Българският народ с всички сили и извънредно упорито се е борил против чуждото иго. Ето защо протестирам против нападките срещу българския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и се гордея, че съм син на българската работническа класа.
Полицейският чиновник Хелер цитира тук едно комунистическо стихотворение. Аз също ще си позволя да цитирам едно стихотворение – от най-великия германски поет Гьоте:
„…ти си длъжен или да се възвисяваш,
или да слизаш надолу.
Властвувай или се покорявай,
с тържеството или с мъката се запознавай,
издигай се като тежък чук –
или стой като наковалня!
Да, който не иска да бъде наковалня, той трябва да бъде чук!“
Ние, комунистите, можем сега не по-малко решително, отколкото старикът Галилей, да кажем: „И все пак тя се върти!“ И това колело, подкарвано от пролетариата под ръководството на комунистическия интернационал, не ще сполучат да спрат нито с изтребителни мерки, нито с тъмнични присъди, нито със смъртни наказания. То се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма!
