На 18 май 1876 г. на хълма Милин камък загива Никола Симов – Куруто, знаменосец в четата на Христо Ботев. С него загиват Янко Атанасов и свещеник Сава Катрафилов- член на щаба на Ботевата чета. При стъпването на родна земя поп Сава Катрафилов произнася клетвата на четата.
Никола Симов-Курото е
роден около 1845 г. в Ески Джумая, където се прехранва с дребна търговия и развива революционна дейност. Получава смъртна присъда от турската власт и бяга в Румъния. Работи в печатницата на Любен Каравелов в Букурещ и се сприятелява с Христо Ботев.
Ранен е (и вероятно доубит от турците) на 18 май (стар стил)1876 г. на хълма Милин камък заедно с поп Сава Катрафилов. Знамето е поето от Димитър Стефанов – Казака от Сливен, който се заклева, целувайки дръжката на знамето със следа от кръвта на Никола Симов.
Захарий Стоянов казва за Куруто:
„Куруто Симолу е родом от Ески Джумая. С нищо особено не се отличава байрактарят на Ботйова освен с това, че като бил рая още в родния си град, по двадесет пъти в годината влизал в затвор все за едно и също: че пукал глави на турските чапкъни и немилостиво се биел с тях, без да прави разлика, че е позорен рая. Занаятът му бил да продава с кон по турските тузлушки села антерии, памук и пр. Тук той се настървил и увълчил. Бабаитлъкът му станал дотолкова известен, щото самите турци ходели да го търсят и да искат помощта на ножа му. Например някоя кадъна взели я едни, а други подсмърчат отстрана, с нож трябва да се вземе. „Куру, хайде бе, направи ни туй добро“ – говорят страшливите. „Добре, 25 оки брашно и 2 оки маджун давате ли?“ – пита Куруто. „Халал да ти са“ – отговарят турците и нашето Куру засуква ръкави.“
А сцената в която знамето е поверено на Куруто е описана така:
„Никола Обретенов развързал бялата бохча, която стискал в ръцете си, и прострял знамето върху една маса. Матросите бързо намерили една гладка върлина, върху която се приковало то. Това знаме бе от чист зелен копринен плат, с лъв от сърма посред и със сърмени пискюли на двата краища. То бе осветявано през 1875 г. в червеноводската черкова; с него Върбан войвода потегли от последното това село за към Търново. Когато всичко било готово, Ботйов извикал Куруто, сухо-тънко момче, най-високото по ръст между всичките и известно по своята пъргавина и лекост, комуто подал знамето.
“Куру, прекръсти се и го целуни! С него да паднеш; и умрял вече, душманинът да не може да го изтръгне от ръцете ти“ – казал Ботйов.
Тържествено Куруто развяло зеления байрак сред парахода. Войводата и свитата му отложили шапките, а после и момчетата, па най-сетне и хората от парахода заедно с капитанина.
„Да живее България“ – извикала дружината и опряла просълзените си очи върху народния идеал.“